— Казах ви, че няма нужда, мистър Марлоу.
— Защо не? Аз ползувах стаята ви.
— Мистър Брандън…
— Някои хора от нищо не вземат поука, не мислите ли? Много ми е приятно, че се запознах и с двама ви. Бих искал да ми дадете квитанция. Отчитам си разходите.
XXVIII
На връщане не карах с повече от деветдесет. Е, на няколко пъти вдигнах и до сто, но за малко. Когато пристигнах на Юка Авеню, вкарах олдсмобила в гаража и надзърнах в пощенската кутия. Нищо, както обикновено. Изкачих високите стълби от секвоя и отключих вратата. Всичко си беше същото. Стаята беше задушна, скучна и безлична, каквато е била винаги. Отворих един-два прозореца и отидох в кухнята да си налея нещо за пиене. Седнах на дивана и втренчих поглед в стената. Където и да отидех, каквото и да правех, все щях да се завръщам тук. Една гола стена в една безлична стая в една безлична къща.
Оставих питието си на малката масичка до мен, без да съм го докоснал. Алкохолът не може да бъде лек за това. Нищо не може да ти помогне освен суровото ти сърце, което не моли никого за нищо.
Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и казах механично:
— Марлоу слуша.
— Филип Марлоу ли е?
— Да.
— Търсят ви от Париж, мистър Марлоу. Ще ви позвъня след малко.
Бавно оставих слушалката и ми се стори, че ръката ми леко трепери. Навярно от бързото каране или от безсънието.
Свързаха ме след петнайсет минути.
— Говорете с Париж, сър. Ако имате проблеми, обадете се на вашия телефонист.
— Тук е Линда. Линда Лоринг. Не си ме забравил нали, скъпи?
— Как бих могъл да те забравя?
— Как си?
— Уморен, както обикновено. Току-що се връщам след един доста тежък случай. А ти как си?
— Самотна. Самотно ми е без теб. Дълго се мъчих да те забравя. Не успях. Така хубаво се любихме, някога.
— Това беше преди година и половина. И само за една нощ. Какво очакваш да чуеш от мен?
— Аз ти останах вярна. Не знам защо. Светът е пълен с мъже. Но аз останах вярна на теб.
— Но аз не съм ти бил верен. Линда. Мислех, че няма да те видя повече. Не знаех, че очакваш вярност от мен.
— Не съм очаквала и не очаквам. Просто се опитвам да ти кажа, че те обичам. И те моля да се ожениш за мен. Ти каза, че бракът ни няма да трае и шест месеца. Но защо да не опитаме? Кой знае — може да трае и цял живот. Моля те! Какво трябва да направи една жена, за да спечели мъжа, когото харесва?
— Не знам. Не знам дори откъде разбира дали наистина го харесва. Ние живеем в различни светове. Ти си богата жена, свикнала си да ти угаждат. А аз съм един уморен работар със съмнително бъдеще. Баща ти сигурно ще се погрижи да ме лиши дори и от това.
— Теб не те е страх от баща ми. Не те е страх от никого. Само от брака те е страх. Баща ми познава добре хората. Моля те, моля те, моля те! Аз съм в хотел „Риц“. Веднага ще ти изпратя билет за самолета.
Засмях се.
— Ти ли ще ми пращаш билет? За какъв ме мислиш? Аз ще ти пратя самолетен билет. Тъкмо ще имаш време да поразмислиш и да се откажеш.
— Но, скъпи, няма нужда ти да ми пращаш билета. Аз имам…
— Разбира се. Ти имаш пари да си купиш петстотин самолетни билета. Но това ще бъде моят билет. Или го приеми, или изобщо не идвай.
— Ще дойда, скъпи! Ще дойда. Прегърни ме! Прегърни ме силно! Аз не искам да те притежавам. Теб никой не може да те притежава. Искам само да те обичам.
— Ще бъда тук. Както винаги.
Телефонът щракна, забръмча и разговорът прекъсна.
Пресегнах се и взех чашата си. Огледах празната стая — вече не беше празна. Изпълваше я един глас и една висока, стройна, красива жена. Върху възглавницата в спалнята беше разпиляна тъмна коса. Долавяше се лекият нежен парфюм на жена, която се притиска до теб, която има нежни и любящи устни и те гледа със замъглен поглед.
Телефонът иззвъня отново.
— Да? — казах.
— Обажда се адвокатът Клайд Ъмни. Не си спомням да съм получавал задоволителен доклад от вас. Не ви плащам, за да се забавлявате. Искам пълен и точен отчет за вашата работа, и то веднага! Настоявам да знам с всички подробности какво сте правили, след като се върнахте в Есмералда.
— Просто тихо и кротко се радвах на живота… на собствени разноски.
— Настоявам да ми дадете пълен отчет, и то веднага! — изкряска той. — В противен случай ще се погрижа да ви отнемат разрешителното.
— Имам едно предложение, мистър Ъмни. Защо не вземете да се гръмнете?
Чух го как се задави от ярост и затворих телефона. Почти мигновено отново зазвъня.
Но аз не го чувах. Звучеше музика.