— Есмералда 4—1499, ако обичате.
Беше спокоен и сдържан, не много тънък женски глас, който не издаваше нищо друго освен умора. За пръв път чувах гласа й след всичките часове, през които я бях следил. Настъпи продължителна пауза, после тя каза:
— Мистър Лари Мичъл, ако обичате.
Втора пауза, този път по-кратка. И после:
— На телефона е Бети Мейфийлд. Обаждам се от „Ранчо Дескансадо“. — Тя го произнесе като „Дескансейдо“. И продължи: — Казах, Бети Мейфийлд. Не се правете на глупак. Да ви го произнеса ли буква по буква?
От другата страна се изприказваха доста приказки. Тя го изслуша, после каза:
— Апартамент 12-С. Би трябвало да знаете. Вие направихте резервацията… О, да… разбирам… Е, добре тогава. Ще си бъда тук.
И затвори телефона. Настъпи тишина. Пълна тишина. После гласът оттатък изрече бавно и без каквото и да било чувство: „Бети Мейфийлд, Бети Мейфийлд. Горката Бети. Някога ти не беше лошо момиче, много, много отдавна.“
Бях се облегнал на стената, седях върху една от раираните възглавнички на пода. Станах внимателно, оставих лекарската слушалка на възглавничката и отидох да полегна на кушетката. Той щеше да пристигне след малко. Тя го чакаше, защото нямаше друг изход. Поради същата причина бе дошла тук. Исках да разбера каква точно е тази причина.
Обувките му сигурно бяха с каучукови подметки, защото не чух нищо, докато на съседната врата не се позвъни. И колата си явно бе оставил далеч от вилата. Настаних се на пода и заработих със слушалката.
Тя отвори вратата, той влезе и можех да си представя с каква усмивчица и каза:
— Здрасти, Бети. Бети Мейфийлд се казваш значи. Хубаво име.
— Едно време се казвах така. — Тя затвори вратата.
Той се изсмя.
— Добре че си го сменила. Ами инициалите на куфарите ти?
Гласът му ми хареса толкова, колкото и смехът му. Говореше с висок и бодър глас, в който сякаш напираха нотки на добронамерена ирония. Не се долавяше открита подигравка, но нещо подобно, което ме накара да стисна зъби.
— Предполагам — рече тя, — че най-напред това се забелязали.
— Не, малката. Най-напред забелязах теб. И следата от халката, а самата халка я няма — това после. Инициалите идват едва на трето място.
— Не ми викай „малката“, долен изнудвач такъв! — каза тя внезапно, с едва сдържана ярост.
Това никак не го стресна.
— Може и да съм изнудвач, миличка, ама… — и пак се изсмя самодоволно, — съвсем не на дребно.
Тя явно се отдалечи от него.
— Искате ли нещо за пиене? Виждам, че си носите бутилка.
— Ами ако пиенето събуди у мен низки страсти?
— Само едно нещо ме плаши у вас, мистър Мичъл — хладно рече тя. — Вашата голяма разпусната уста. Прекалено много говорите и имате прекалено високо мнение за себе си. Дайте да се разберем. На мен ми харесва в Есмералда. Идвала съм тук и винаги ми се е искало да се върна. И само по едно злощастно стечение па обстоятелствата вие също живеете тук и се случихте в същия влак, с който пътувах и аз. А най-лошото е, че ме познахте. Но всичко това е просто едно злощастно стечение на обстоятелствата и нищо повече.
— За мен е щастливо стечение па обстоятелствата, миличка — провлачено каза той.
— Сигурно — отвърна тя, — стига да не залагате прекалено много на него. Иначе може да си имате неприятности.
Замълчаха. Представях си как се взират изпитателно един в друг. Усмивчицата му сигурно ставаше неспокойна, но не особено.
— Ще трябва само да вдигна слушалката и да се обадя на вестниците в Сан Диего. Искаш да станеш известна ли? Ще го уредим.
— Дойдох тук, за да избегна точно това — каза тя с горчивина.
Той се изсмя.
— Естествено, измъкна се благодарение на един изглупял дърт съдия, който се е скапал от старческо безсилие, и то само защото единствено в този щат — това съм го проверил — може да се случи подобно нещо, след като съдебните заседатели са на друго мнение. Два пъти си сменяла името си. Ако и тук отпечатат историята ти — а твоята историйка, миличка, си я бива, — мисля, че ще се наложи пак да си смениш името и пак да поемеш па път. Направо да му писне на човек, нали?