— Точно затова съм тук — отвърна тя. — Затова сте тук и вие. Колко искате? Ясно ми е, че това ще бъде само предплата.
— Да съм споменавал нещо за пари?
— О, ще споменете, няма начин — каза тя. — И не викайте толкова.
— В тая вила си сам сама, миличка. Преди да вляза, поразгледах наоколо. Вратите са заключени, прозорците плътно затворени, щорите спуснати, а гаражите — празни. Но ако се притесняваш, мога да проверя и на рецепцията. Тук имам приятели — хора, които трябва да познаваш, защото могат да направят живота ти по-приятен. В тоя град никак не е лесно да пробиеш в обществото. А пък е дяволски тъпо да си стоиш отстрани и само да гледаш какво става.
— А вие как пробихте, мистър Мичъл?
— Старият е голяма клечка в Торонто. Не се разбираме с него и той не ме иска да му се въртя наоколо. Но все пак ми е баща и е човек на място, макар че ми плаща, за да стоя надалеч.
Тя не му отговори. Стъпките й се отдалечиха. По характерния шум разбрах, че е в кухнята и вади кубчета лед. После потече вода и стъпките се приближиха.
— И аз ще пийна — каза тя. — Може би бях груба с вас. Просто съм уморена.
— Ами да! — рече безучастно той. — Уморена си. — Помълча и продължи: — Е, наздраве за момента, когато няма да си уморена. Да речем — довечера към седем и половина в „Кристалната зала“. Ще мина да те взема. Приятно заведение за вечеря. С танци. И е спокойно. Само за отбрани посетители, ако това все още има някакво значение. Собственост е на Морския клуб. Ако не те познават, за теб няма маса. Там са все мои хора.
— Скъпо ли е? — попита тя.
— Не особено. А, добре че ме подсети. Можеш ли да ми услужиш с няколко долара, докато получа чека си за тоя месец? — И той се засмя. — Учудвам се на себе си. Ето че все пак отворих дума за пари.
— Няколко долара ли?
— Няколкостотин ще бъде най-добре.
— Имам само шейсет долара. Още не съм си открила сметка, не съм осребрила и чек.
— Можеш да направиш това на рецепцията, скъпа.
— Знам. Ето ви петдесет. Не искам да ви глезя, мистър Мичъл.
— Хайде, бъди човек! Викай ми Лари.
— Нима? — Гласът й се бе променил. В него се долавяха примамващи нотки. Можех да си представя как на лицето му бавно разцъфва доволна усмивка. А настъпилата тишина ми подсказа, че той я е прегърнал и че тя не се дърпа. Най-сетне тя каза с приглушен глас:
— Дотук, Лари. А сега бъди добър и си тръгвай. В седем и половина ще съм готова.
— Само още едно на крак.
След миг вратата се отвори и той каза нещо, което не дочух. Станах, отидох до прозореца и внимателно огледах Лари през пролуките на щората. На едно от високите дървета бе закачена силна лампа. Видях го как мина под нея, пое нагоре по склона и отмина. Върнах се до вградената печка, но доста време не се чуваше нищо и не бях сигурен за какво точно слухтя. Много скоро обаче ми стана ясно.
Чуха се бързи стъпки из стаята, шум от отваряне на чекмеджета, изщракване на ключалка, вдигнат капак на куфар се удари в нещо.
Тя, си стягаше багажа.
Завих продълговатите матирани нагреватели на местата им, поставих обратно решетката и прибрах слушалката в куфара си. Навън се захлаждаше. Навлякох сакото си и застанах насред стаята. Стъмваше се, а лампата не беше запалена. Просто стоях и премислях чутото. Можех да взема телефона и да докладвам, а дотогава тя щеше да е потеглила с друго такси, с друг влак или самолет за някое друго място. Можеше да отиде където поиска, но навсякъде щеше да има по някое ченге, което да чака влака, ако ония важни влиятелни господа във Вашингтон пожелаеха това. Навсякъде щеше да се намери по някой Лари Мичъл или някой журналист с добра памет. Винаги щеше да има нещо странно в поведението й и винаги щеше да се намери кой да го забележи. Човек не може да избяга от себе си.
Бях се захванал с долнопробна копойска работа за хора, които не ми харесваха. Но пали все за това се цаниш, приятелю. Те плащат, а ти ровиш в мръсотията. Само че тоя път направо усещах вкуса й. Момичето нямаше вид нито на уличница, нито на мошеничка. Което чисто и просто значеше, че може да е и едното, и другото, и то с по-голям успех, защото не й личеше.
V
Отворих вратата, отидох до съседната стая и натиснах звънчето. Никакво движение. Нито шум от стъпки. После издрънча веригата, вратата се открехна — светла и празна стая.