— Кой е? — обади се иззад вратата познатият глас.
— Може ли да ми услужите с чаша захар?
— Нямам захар.
— А с няколко долара, докато пристигне чекът ми?
Отново тишина. После вратата се отвори, доколкото позволяваше веригата, в процепа се показа лицето й и две очи, скрити в сянката, се взряха в мен. Приличаха на езера в тъмнината. Силната лампа високо на дървото меко се отразяваше в тях.
— Кой сте вие?
— Вашият съсед. Тъкмо бях позадрямал и ме събудиха някакви гласове. Гласовете приказваха нещо и аз проявих интерес.
— Идете да си проявявате интереса другаде.
— Защо не, мисис Кинг… простете, мис. Мейфийлд, но не съм сигурен дали вие ще ме пуснете.
Тя не помръдна, очите й не трепнаха. Изтръсках една цигара от пакета и се опитах да вдигна с палец капачето на запалката и да превъртя диска. Човек трябва да може да го прави с една ръка. Става, ако не си много вързан в ръцете. Най-сетне успях да запаля цигарата, прозинах се и пуснах дим през носа си.
— А какво ще изпълните на бис? — попита тя.
— Честно казано, ще трябва да се обадя в Лос Анжелос и да съобщя за вас на лицата, които ме изпращат. Е, можете и да ме разубедите.
— Господи! — извика тя, — Двама за един следобед. Докога с тоя мой късмет?
— Не знам — отвърнах. — Нищо не знам. Мен май ме пратиха за зелен хайвер, но не съм съвсем сигурен.
— Почакайте.
Тя затвори вратата под носа ми. Но не се бави дълго. Веригата издрънча и вратата се отвори.
Влязох бавно вътре, а тя отстъпи назад — да е далеч от мен.
— Какво точно чухте? И затворете, ако обичате. Затворих вратата с рамо и се облегнах назад.
— Крайчеца на един доста неприятен разговор.
— Вие да не би да играете по сцените?
Стените тук са тънки като портфейла на танцьор нощен бар.
— Точно обратното. Играя, но зад кулисите. Името ми е Филип Марлоу. Виждали сме се и преди.
— Нима? — Тя се отдалечи от мен със ситни предпазливи стъпки и застана до отворения си куфар. Опря се отстрани на един стол. — Къде?
— На гарата в Лос Анжелос. Чакахме влака — и вие, и аз. Вие привлякохте вниманието ми. Стана ми интересно какво има между вас и мистър Мичъл — нали така се казва той? Не чух нищо и не видях кой знае какво, тъй като стоях отвън пред входа на бюфета.
— И какво толкова привлече вниманието ви, незнайни рицарю?
— Това беше първото. Другото, което привлече вниманието ми, беше промяната в държането ви, след като говорихте с него. Наблюдавах ви как се стараете с всички сили. Нарочно. Направо заприличахте на една от ония днешните изпечени, нахакани хитруши. Защо?
— А преди това каква бях?
— Едно приятно, скромно и възпитано момиче.
— Точно това го играех — каза тя. — Другият образ е моята истинска същност. На която подхожда ето това. — И тя насочи към мен малък пистолет.
Погледнах го.
— О, пищови! — рекох. — Само не ме плашете с пищови! Цял живот все с пищови се разправям. Когато ми никнеха зъби, си чешех венците с един стар „Дерингер“ с еднократно зареждане, от ония, дето ги носеха комарджиите по речните кораби, Като пораснах, станах достоен за лека спортна пушка, после за по-едрокалибрена и така нататък. Веднъж улучих центъра на мишената от осемстотин метра с вдигнат мерник. Може и да не знаете, но от осемстотин метра цялата мишена изглежда голяма колкото пощенска марка.
— Каква зашеметяваща кариера! — рече тя.
— Пищовите никога не решават въпроса — казах. — Те са просто като набързо спусната завеса след зле изиграно второ действие.
Тя се усмихна едва-едва и премести пистолета в лявата си ръка. С дясната сграбчи блузата си отпред за яката, дръпна я рязко и я раздра до кръста.
— А после — каза тя, — но няма защо да се бърза, ще хвана пистолета сто така — и тя го премести отново в дясната си ръка, но го държеше за цевта — и ще се фрасна с дръжката по слепоочието. Хубава синина ще се получи.
— След това — продължих аз — вземате пищова както трябва, освобождавате предпазителя и натискате спусъка, а дотогава аз ще съм прочел вестника си до спортната страница.
— Няма да успеете дори да мръднете от мястото си.
Кръстосах крака, облегнах се назад, взех зеления стъклен пепелник от масата и го закрепих на коляното си, като държах цигарата между палеца и показалеца на дясната си ръка.
— Няма и да се опитвам да мърдам. Ще си седя тук ей така, както съм се разположил удобничко и спокойно.
— Само дето ще сте малко умрял — каза тя. — Аз стрелям точно, пък и няма осемстотин метра.
— И тогава ще се опитате да пробутате на ченгетата версията, че аз съм ви нападнал, а вие сте се отбранявали.