— Забравяш, че утре сутринта трябва да станеш и да изпратиш новобрачната двойка.
— Само не аз — Келтън поклати глава. — Ще си стоя тук. Практикувал съм достатъчно време медицина, та да се науча да ценя съня си, когато мога да го имам. Не ще се надигам в никаква сутрин и не ще изпращам никаква брачна двойка до никакъв самолет.
— Не бъди такъв проклет песимист. Ела да хвърлиш поглед на това пацио, заляно от лунна светлина, Джим, красиво е.
Д-р Келтън се изпъна в леглото така, че пружините изскърцаха.
— Приемам думите ти, Пери, но лично на мен това място не ни допада. Тази проклета къща ще ми харесва много повече, когато не съм вече тук.
— Тревожиш се, че някой може да забие кухненски нож в гърба ти?
Като не успя да прикрие друга прозявка, Келтън каза:
— За бога, угаси светлината и лягай. Докато слушах вашите адвокатски разправии, така ми се доспа, че…
Чу се леко драскане по облицовката на вратата. Келтън се изправи в леглото като ужилен и прошепна:
— Какво е пък това сега?
Сложил пръст на уста, Мейсън го накара да замълчи.
След миг драскането се повтори.
— Звучи така — усмихна се Мейсън, — като че ли някой с готварски нож в ръка стои отвън, Джим.
Той доближи вратата, открехна я леко и остана изненадан.
— Вие?!
— Е, пуснете ме да вляза! — прошепна дрезгаво Една Хамър.
Мейсън отвори и Една, облечена в прозрачна нощница, се плъзна в стаята крадешком, затвори вратата и превъртя ключа в ключалката.
— Какво значи това? запротестира д-р Келтън.
— Мислех, че сте заминала за Санта Барбара — отбеляза Мейсън.
— Не се правете на глупав! Как мога да замина, когато знам, че вуйчо може да тръгне пак да се разхожда заспал, а и това пълнолуние!
— Тогава защо не казахте по-рано?
— Защото нямаше как. Вие с вуйчо искахте Хелън Уорингтън да помогне на вашия човек там. Естествено тя не би се съгласила да тръгне, ако не ида и аз. Бих могла да й обясня, но внезапно се появи и Боб Пезли, а той само ако си помисли, че Хелън се е съгласила да пътува сама с Джери… е, би го убил.
— И все пак не ми е съвсем ясно, защо не бихте могли да заявите открито, че не можете да заминете.
— Не исках да пробудя съмнения у вуйчо. Би разбрал, че пак нещо не е в ред около неговото състояние.
— И какво направихте?
— Излязох до колата и обясних на Джери и Хелън как стоят нещата. Те проявиха истинско разбиране.
— Представлява ли това някакво основание — намеси се д-р Келтън — вие двамата да се премените в нощни одеяния и да провеждате съвещания в стаята, където трябва да спя?
Тя го изгледа, после му се усмихна.
— Не бойте се. Не ще ви ухапя. Налага се само мистър Мейсън да бъде с мен, докато заключим вратата на вуйчовата спалня и чекмеджето на бюфета.
— Защо да не можете да сторите всичко това сама? — попита Мейсън.
— Защото ако се случи нещо, бих искала да ми бъдете свидетел.
— Аз бих бил лош свидетел. Д-р Келтън е съвсем подходящ за тази цел. Ставай, Джим, и помогни на момичето да заключи.
Отговорът на Келтън бе глухо ръмжене.
— Върви по дяволите, Пери Мейсън, и ме остави да спя!
— Нямам халат у себе си — обърна се Мейсън към Една, — редно ли е да обикалям къщата по чехли и пижама?
— Защо не? Всички спят.
— Ако вие нямате нищо против, добре. Да вървим.
Тя отключи вратата, огледа коридора в двете посоки и тръгнаха безшумно, съпровождани само от лекото шумолене на коприната на нощното й облекло. Доведе Мейсън до вратата на вуйчовата си спалня и тук коленичи пред ключалката. Внимателно, като се стараеше да не предизвика и най-малък шум, тя постави ключа на мястото му и започна да го превърта бавно, докато се чу едва доловимото щракване от езика на бравата. Като се насочи към вътрешното стълбище, Една кимна на адвоката да я следва. Едва горе тя въздъхна.
— Смазах предварително добре бравата, така че всичко мина гладко.
— А вуйчо ви няма ли ключ?
— О, да, но едва ли би го извадил от джоба си, та да отключва, ако спи. Сомнамбул, знаете, не би сторил това.
— Как стои работата с бюфета?
— Само аз имам единствения ключ от чекмеджето. Една извади малко фенерче, освети пътя до бюфета и постави ключ в най-горното чекмедже.
— Целият ли готварски комплект е на мястото? — запита Мейсън.
Тя кимна утвърдително и ключът щракна.
— Така съм доволна, че дойдохте тази нощ у нас. С вас на човек му е леко. Даже вуйчо е вече по-добре. Чувствувам се уверена, че ще спи добре тази нощ и не ще тръгне по сомнамбулни разходки.
— Е да, но аз ще държа стаята си заключена. Тя се притисна здраво о ръката му.