— Не изглеждат съвсем на място. Как ви се струва?
— Не. Откровено казано, струва ми се, че главният прислужник изрази известно съмнение, но то е без значение сега, когато вуйчо ви замина.
— Има значение. Нали Хелън Уорингтън е там. Не познавате Боб Пезли. О, небеса, той би направил Джери на пух и прах, най-малко ще се опита.
Тя се усмихна при мисълта, как мрачният Пезли ще изрази агресията си към снажния, широкоплещест Харис. После взе чашката и чинийката, отиде до една от поставените под керемиден навес масички и дръпна резето й. Повърхността на масата, прихваната с панти, се повдигна и откри продълговата ниша.
— Предполагам, че това е предназначено за съхраняване на вилици, лъжици, ножове и салфетки — каза Една, — но е също удобно място да се потули нещо.
Мейсън я наблюдаваше внимателно. Уловила погледа му, тя запита.
— От къде пък това изражение на лицето ви?
— Какво изражение?
— Особеният ви поглед.
— Не знаех, че има нещо странно в погледа ми.
— За какво мислехте?
— Пресмятах колко малко шансове има непохватният мъж, когато трябва да се справя с префинения ум на жената.
— С други думи, това е учтива форма да изразите вашето мнение, че баламосвам вуйчо си?
Зависи какво влагате в израза „баламосвам“. Не виждам нищо лошо, когато човек използува интелектуалните си възможности, за да постигне каквото желае. Вие как мислите? Той поклати глава и добави.
— Особено когато интелектът е в съчетание с красота.
— Как бих искала да бях хубава — отвърна замечтано тя, — но не съм. Имам хубава фигура, знам това, но чертите ми са неправилни. Твърде много одушевеност има в моето лице. Мисля, че за да е хубаво, едно момиче трябва да поддържа невъзмутимо, спокойно изражение, това, подобно на кукленското, изражение на девство, което мъжете харесват толкова много у своите жени. Не мислите ли, че е така?
— Специално по този въпрос не съм мислил никога.
— А аз съм му посветила толкова много време. Бих искала да се възползувам от красотата си. Тя затова е създадена. Мнозина считат, че нарочно се обличам така, та да подчертавам формите си. Да, правя го. Гордея се с тялото си. Може би съм нищожно езическо животно. Допускам, че не схващам скромн…
— Мисля, че главният ви прислужник — прекъсна я Мейсън — има нещо на ум. Приближава се твърде целеустремено насам.
Тя секна, втренчи се в слугата и прошепна бързешком.
— Не забравяйте, той не трябва да знае, че бях тук тази нощ. — После се обърна с въпрос към прислужника.
— Какво има, Артър?
— Моля да ме извините, но чекмеджето на бюфета, горното чекмедже, не мога да го отворя.
— О! — удиви се тя, а след секунда — Сигурен ли сте, Артър, че проверихте за ключа навсякъде?
— Да, мадам.
— Погледнахте ли в металическата кутия отдясно на каната?
— Не, мадам, не търсих там.
— Добре, хайде да видим. Ключът все трябва да е някъде.
Тя отправи към Мейсън многозначителен поглед и тръгна. Той закрачи до нея, а прислужникът ги последва.
Достигнали при бюфета. Една опита да издърпа чекмеджето.
— Добре, заключено е.
Ръцете и зашетаха бързо по различни места, като същевременно надничаше около, под и над бюфета.
— Трябва да е някъде тук, Артър — говореше тя с тон на фокусник, който, нареждащ думи в монотон, се старае да отвлече настрана от ръцете си вниманието на аудиторията, — ключът вчера бе на чекмеджето, сигурна съм. Някой сигурно е заключил без да иска и захвърлил ключа наоколо. Немислимо е някой да го е взел. В чекмеджето не би имало нищо, което… а, ето го!
Прислужникът я наблюдаваше как постави ключа и отвори.
— Много съжалявам, че ви обезпокоих, мадам, но не можах да го намеря и помислих, че вие може да знаете къде е.
Една изтегли чекмеджето, внезапно ахна и погледът й замръзна върху облицованата с плюш кутия на комплекта за разрязване на месо. Гладко полираната, с рогова дръжка голяма вилица блестеше в нишата си, но съседното място за ножа бе празно. Очите й, пълни с паника, се спряха на Мейсън.
— Какво точно ви бе необходимо, Артър?
— Всичко е наред, мис Една. Ще намеря каквото ми трябва. Нужно ми бе само да отворя чекмеджето.
Той извади отвътре някои вещи и затвори. Една плъзна ръка зад лакета на Мейсън, стисна го и предложи:
— Да идем на пациото. Там е приятно в ранна утрин.
— Кога ще закусвате, Една? Време е, струва ми се да идем горе и да събудим моя приятел Келтън.
— О, ние закусваме поотделно. Кой когато стане.
— Независимо от това — настоя Мейсън — предполагам, че д-р Келтън ще ни бъде благодарен, ако го повикаме.
— О, разбирам. Да, да. Да го повикаме.
Те се запътиха към стълбите и Една прошепна: