— Какво ще кажете за мисис. Фог, Мадъкс — запита Мейсън с глух, кипящ от възмущение глас, — и тя ли е подлец?
Лицето на Мадъкс изрази слисване, но след секунда той добави:
— Така! Вие знаете за нея?
— Да.
— И заради това ме посетихте?
— Напротив. Дойдохме да ви каним за закуска. — Почакайте тогава една минутка.
Мадъкс измъкна краката си под покривката и започна Да търси пипнешком чехлите си.
— Що се отнася до тази работа с Фог, не вярвайте всичко, което чуете, Мейсън. Въпросът има две страни.
— Да — отбеляза адвокатът, — и препечените филии имат две страни и тъкмо сега се интересувам от тях. Относно Фог, ще видим по-късно.
Мейсън напусна стаята, като държеше вратата отворена, докато минат и другите, а после я затръшна зад гърба си.
— Какъв е този случай Фог? — запита Една.
— Един коз, който държах скрит в ръкава си, но когато този хубавец захвана да се горещи, трябваше да го играя. Сега той ще е послушно кученце.
— Но какво представлява този случай? Ако има отношение към вуйчо, аз…
— Така и така сме тук, мисля, че можем да направим пълно преброяване на населението.
— Какво искате да кажете?
— Да установим, че всички останали са налице. Кой спи тук?
— Мистър Дънкън.
Мейсън похлопа. Гърмящ глас подозрително се обади в отговор.
— Кой е?
Мейсън се усмихна към д-р Келтън.
— Забелязваш ли опитността на юриста, Джим? Когато почукам на твоята врата, отваряш веднага, а адвокатът иска да знае кой стои отвън.
— Може би не е в състояние, подходящо за пред жени — заключи Келтън, но в този момент Дънкън, напълно облечен, дори с вратовръзка и игла, забодена в нея, отвори вратата, видя кой е и им метна войнствен поглед.
— Е, какво има?
— Първи звънец за закуска — отвърна Мейсън.
— Нововъведена рационализация на мистър Кент ли е това?
— Може и така да си го тълкувате — обърна гърба си Мейсън.
Той стигна вратата, където Една спря най-напред, и запита.
— Предполагам, в тази стая спи вуйчо ви Филип?
— Да. Мадъкс спеше тук до снощи, а после се размениха с вуйчо Филип.
— Добре, да повикаме и вуйчо Фил.
Той почука. Понеже не последва никакъв отговор, почука повторно, по-силно. Дънкън, застанал на прага, излезе в коридора и запита.
— Каква е голямата идея?
Мейсън с изумено лице потропа с юмрук, после натисна дръжката и се намери в стаята. Тук направи единствена стъпка към леглото, извърна се бързо, блокира с тяло входа и се обърна към Келтън.
— Изведи момичето от тук, Джим!
— Какво се е случило? — попита Една, а после, разчела внезапно правилно мрачния, напрегнат израз на лицето му, изпищя ужасена.
Като си проправяше път с лакти, Дънкън важно пристъпи в стаята.
— Каква е тази тревога? Какво става?
По пижама и чехли Мадъкс се затътри по коридора и се присъедини към групата, струпана при вратата. Д-р Келтън, хванал Една за ръка, я насочваше навън. С голямото си шкембе Дънкън блокираше изхода, а докторът се стремеше да го измести с едрото си тяло.
— Позволете ми да изведа жената навън. Дънкън се поокашля многозначително и продължи да натиска туловището си напред.
— Аз също имам право да зная какво се е случило тук.
Тогава Келтън понаведе плещи и с един тласък на тялото си отхвърли Дънкън в коридора. Като хълцаше в кърпичката си, Една Хамър излезе. Възвърнал равновесието си, Дънкън бързо се мушна в стаята, като се провикваше:
— Мадъкс, видяхте какво направи той. Нека разберем всичко до дъно.
Като повиши глас, Мейсън се обърна към Келтън:
— По-добре е да се върнеш, Джим. Струва ми се, ще ни е нужен медик, а също ще са необходими някоя свидетели, за да не могат тези двама бърборковци да скалъпят някоя историйка.
— От името на своя клиент протестирам! — провикна се Дънкън. — О, боже мой… О, мой добри боже! Та тук е бил убит човек!
Д-р Келтън достигна леглото н се взря в окървавените чаршафи и одеяло, в сивозеленикавото лице с втренчени очи, наполовина отворени. Като постави пръсти върху шийните артерии, докторът промълви:
— Това е работа за съдебния медик и полицията.
— Да излезем всички — издигна глас Мейсън. — Извършено е убийство. Положително криминалният отдел ще е заинтересуван нещата да се оставят точно така, както са били. Всички да напуснат стаята, моля, и не се докосвайте до нищо.
Като хвърляше подозрителни погледи, Дънкън настоя:
— Това важи и за вас.
— Абсолютно сигурно, важи.
— Тогава излизайте и вие напред. Не мислете, че можете да ме подкарвате като овца. Не разбирам каква власт имате да се разпореждате?