Телефонът иззвъня. Дела се обади, а после Се обърна към Мейсън.
— Обажда се Пол Дрейк и твърди, че е нещо „адски“ важно.
Мейсън взе слушалката. Този път гласът на детектива изразяваше достатъчно възбуда, взела връх над спокойния му тон.
— Нали искаше да знаеш къде ходи Дорис Съли Кент докато е в Лос Анжелос. Моите момчета ме уведомяват по телефона. Точно сега ми бе съобщено, че нейният зелен пакард се намира на паркинга отсреща, а тя се е запътила към твоята кантора. Сметнах, че ще е добре да те предупредя, за да можеш в две-три минути да поставиш в ред къщата си.
Мейсън пресече хиленето, с което Дрейк придружи последния си израз, като затвори рязко телефона.
— Слушайте, вие двамата. Дорис Кент ще влезе тук всеки миг. Вероятно ще иска да направи някакво предложение. Ако ви срещне тук или в коридора, това може да повлияе на намеренията й. Мис Стрийт ще ви отведе в друга стая. Когато хоризонтът се изчисти, ще можете да се измъкнете през коридора. Една, може би ще ви чакат пред изхода с призовка. Не се опитвайте да избегнете връчването й. Бъдете малка благородна дама, усмихвайте се, но дръжте устата си затворена. Значи, разбрано? Дела, отведи ги в библиотеката.
Тъкмо когато секретарката се връщаше обратно, момичето от чакалнята се обади по телефона.
— Мисис Дорис Съли Кент настоява да я приемете по важен въпрос.
— Покани я — и като остави слушалката, Мейсън се обърна към Дела.
— Иди в твоята стая и записвай разговора.
Той щракна превключвателя за високоговорителя, поставен в стаята на секретарката му, и насочи очакващ поглед към вратата. Тъкмо Дела Стрийт потъна в съседната стая и телефонистката въведе привлекателна жена, на възраст малко над тридесетте, която се усмихваше на Мейсън с големите си сини очи. Мейсън я огледа критично. Добре оформени крака, показани дотолкова, че да предизвикат интерес, без да задоволят любопитството; сочни червени устни, подчертани от лекия грим, и тежка руса коса. Тя посрещна неговия претегляш, поглед със снизходителна усмивка. Без ни най-малък намек за високото си самочувствие тя се доближи до бюрото на адвоката, протегна му ръката си и каза:
— Беше много мило от ваша страна да се съгласите да ме приемете.
Мейсън мълчаливо й посочи креслото.
— Толкова много съм чувала за вас! — продължи тя, като наместваше креслото така, че да изложи на погледа му не само лицето си, но и кръстосаните си крака. — Всички казват, че сте много умен адвокат.
— Моята репутация явно варира в зависимост от това, дали слушате мнението на обвиняемия или обвинителя.
Смехът й беше гърлен.
— Не говорете така. Знаете, че сте добър. Защо не го приемате? Вечната болест у адвокатите. Страхуват се да приемат каквото и да било. Винаги се опасяват, че някой им гласи капан.
Мейсън обаче не се усмихна.
— Така да бъде. Добър съм. Какво по-нататък?
Мигновена тревога проблесна в очите й, когато го погледна, но усмивката се задържа върху приятелски полуотворените устни, откриващи блестящи редици от равни бели зъби.
— Така значи, поели сте защитата на стария мил Пит?
Мейсън не отрони нито думичка.
— Ще успеете ли да го измъкнете?
Адвокатът кимна утвърдително.
Тя отвори чантата си, извади табакера и му я протегна отворена.
— Не, благодаря — отказа той, — предпочитам своите.
Той избра една цигара от голямата кутия върху бюрото си. С очакващ поглед тя държеше главата си наклонена на една страна. Мейсън се доближи до нея и поднесе запалена клечка кибрит до цигарата й. Нейните усмихващи се очи се впиха в неговите, после пое дълбоко дим, издуха го в двойна струя през чувствените си ноздри и предложи:
— Дойдох да видя дали мога да съм полезна.
Той повдигна въпросително вежди.
— Да помогна на бедния Пит — уточни тя.
— Какво по-специално имате предвид?
— Мога да свидетелствувам, че от известно време той страда от прогресиращо психично заболяване, което понякога го правеше ненормален, и то специално нощем. Неведнъж се е пробуждал и е демонстрирал явления на измъчващи го халюцинации. Отначало мислех, че се опитва да ме убие, но като хвърля поглед назад и прекарам през паметта си някои неща, които тогава изглеждаха незначителни, сега мога да преценя, че бедният Пит е бил психически много тежко болен. В Чикаго изпадна в нервна криза, от която никога не е успял да се възстанови.
— Нещо друго?
Тя му хвърли бърз, леко намръщен поглед. Нямаше я вече усмивката.
— Какво повече искате?
— Нещо, което сте загрижена да ми кажете.
— Не мисля, че считам за необходимо да ви кажа нещо повече, докато не си изясня какво е моето положение в цялата работа.