Племенницата на сомнамбула

— Спокойно, момиче — изрече Мейсън, като барабанеше с пръсти.

Тя не продума нищо, но очите й бяха пълни с възмущение.

— Живеете в къщата на Кент, нали?

— Да, разбира се. Каква връзка има пък това?

— Има ли там сега някои хора от следствието?

— Сега не, но се въртяха цял следобед. Правиха снимки, диаграми, размервания.

— Допускам, че като ваш годеник за Пезли не представлява нищо необичайно да ви посещава?

— Естествено не.

— Може би ще е по-добре да ви изложа теорията си върху случая. Питър Кент е уличен в убийство. Според закона, докато не се докаже вината му несъмнено, не може да бъде осъден. Струва ми се, че прокуратурата нямаше да може да изготви обвинението, ако не бяха показанията на Дънкън. Лично аз считам Дънкън за стар надут честолюбец, който схваща фактите по делото като нещо второстепенно, а на първо място поставя впечатлението, което иска да произведе с появата си на свидетелската скамейка.

— Е? — попита тя с доста помирителен тон.

— Обикновеният свидетел може лесно да бъде вкаран в капан при кръстосания разпит, но Дънкън е юрист. Като такъв, повече или по-малко е запознат с техниката в съдебната зала. Все знае нещо за клопките, които трябва да избегне. Налице са достатъчно улики и нещастно стечение на обстоятелства за Кент. Те идват в подкрепа на Дънкъновите показания. Ако не успея да го раздрусам при кръстосания разпит, налага се да разчитам на защита, изградена върху сомнамбулството на моя клиент. Тя не е солидна защита. Може да успее, може и не. Натискът на доказателствата би променил насоката си, ако ми се удаде изграждането на активна защита, т.е. от отбрана да премина в настъпление. Ето на, бившата мисис Кент е много склонна да дискредитира защитата, основана върху сомнамбулизма. Може да свидетелствува, че Кент не е никакъв сомнамбул, а съзнава напълно деянията си, като претендира, че спи, за да използува това като прикритие. Пред съда тя не ще се изрази точно с такива думи, но може да внуши такива мисли у журито.

— Е, и? — произнесе момичето с явен интерес в гласа.

— Убийството е било извършено с големия нож от комплекта за разрязване на печено, който се състои освен от ножа и от една голяма вилица.

— Е, та какво?

— Ако прокурорът бъде в състояние да докаже, че Кент е взел ножа, преди да се прибере в спалнята си, защитата ми ще стане на пух и прах. Тя ще се крепи само на тази тънка нишка.

Мейсън спря за миг, за да й отправи изпитателен поглед. Тя го издържа, като очите й издаваха пробуден интерес, но и следа от непокорство.

— Ето какво сега. Ще бъда откровен с вас. Ще поставя картите открито на масата. Бих искал да се сдобия с нож, който да бъде абсолютно копие на този, с който бе извършено убийството.

— Но как ще осъществите това?

— То е възможно, ако човек, занимаващ се с железария, успее да вземе марката и номера на модела от вилицата, която е в комплект с ножа.

Той спря, а Хелън произнесе бавно:

— А, понеже Боб Пезли се занимава с железария, може да осигури нож от идентичен комплект и тогава… Е, после що?

— Това ще е всичко, което трябва да стори.

— И какво да направи с ножа?

— Ще го предаде на мен.

— А вие какво ще правите с него?

Мейсън сви рамене, усмихна се и каза.

— Мога да го използувам за основа на кръстосан разпит.

— Доставката на ножа не представлява ли някакъв вид престъпление, нещо като фалшификация или друго подобно?

— Възможно е.

— Не бих искала Боб да попадне в някаква беда.

— Мога да ви гарантирам, че бих направил всичко, което е по силите ми, за да закрилям и двама ви.

— Боб е твърде много… доста особен. Честен е, съсредоточен, движен от високи подбуди. Не одобрява живота, както той го нарича, на богатите безделници.

Мейсън запали цигара и не отвърна нищо.

Хелън Уорингтън промени положението си в креслото и се засмя нервно.

— Подлагате ме на известен риск, мистър Мейсън, не е ли така?

Мейсън всмукна бавно от цигарата си, а после издуха низ от колелца.

Момичето изведнъж се изправи.

— Много добре. За кога ви трябва ножът?

— Колкото може по-скоро.

— Значи ли това тази вечер?

— На всяка цена.

— Къде мога да ви намеря?

— Ще бъда тук в 22:00.

Тя погледна часовника си и произнесе решително със стиснати челюсти.

— Отлично. Ще видя какво мога да сторя.

— Още нещо. Бих искал да ви задам някои въпроси.

— Относно какво?

— Относно вратата за спалнята на Една Хамър.

Лицето й изрази изненада.

— Случи се така, мис Уорингтън, че попаднах в стаята на Една Хамър. Забелязах монтирана на вратата доста скъпа секретна брава.

— Та какво от това? Положително едно момиче има право да заключва вратата на спалнята си, какво нередно има в това?