— Да.
— Къде е ключът?
— У мен.
— Сигурна ли сте, че този е единственият ключ?
— Разбира се. Защо?
— От колко време заключвате това чекмедже?
— От онзи ден, когато намерих ножа.
— Откъде сте сигурна, че притежавате единствения ключ?
— Защото ключът стоеше на чекмеджето. От там го взех и само аз го ползувах за заключване. Имаше само един ключ.
— А през деня чекмеджето не винаги е заключено?
— Не.
— Сигурна сте обаче, че през цялата тази последна нощ беше заключено?
— Да, разбира се. Нали вие ми казахте да го заключа.
— Никой ли не ви видя?
— Никой.
— И не сте имала случай да го отключвате по-късно?
— Не, разбира се. Кое ви кара да задавате всички тези въпроси?
— Помислих да не би главният прислужник да е поискал да вземе нещо.
— Не. Беше късно. Той си бе легнал.
— Добре. Сега чакайте, докато сержантът напусне телефона, после се отдръпнете малко от мен и го повикайте. Заявете, че предпочитате и той да присъствува, когато разговарям с вас, за да не си навлечете неприятности. Направете го съвсем естествено. Мислите ли, че бихте могли да го сторите така, че да излезе съвсем убедително?
— О, ще ми бъде даже много драго. Харесва ми да играя такива роли.
— Тогава карайте!
Хъкъм тъкмо напускаше телефонния бокс и им хвърли поглед, пълен с безсилна ярост. Изведнъж Една се дръпна настрана от Мейсън, като направи две бързи стъпки назад и се втренчи в адвоката, сякаш недоумяваща. Той тръгна към нея, но тя отстъпи повторно, а после се извърна енергично към Хъкъм.
— Сержант, мога ли за миг да говоря с вас?
Живата готовност, звучаща в гърмящите му стъпки, когато тръгна към тях, беше красноречивият отговор на сержанта.
— Мистър Мейсън счита — започна Една, — че е редно да разговаря с мен, но изглежда вие сте на друго мнение. Няма ли да е по-добре да ви присъединим към нас?
— Той не е упълномощен да присъствува — каза гневно Мейсън. — Аз съм в правото си да ви разпитвам, както си искам, а той да стои настрана.
— Но, изглежда, сержантът счита, че трябва да застане там, откъдето може да чува какво приказвате.
— Какво мисли той, не струва и пукната пара — прогърмя Мейсън. — Искате ли да ме подпомогнете или не? Не обичате ли вуйчо си?
— Да, но не зная какво да сторя.
— Следвайте съветите ми.
Сержант Хъкъм се изстъпи до нея и каза.
— Ако вие държите да присъствувам, никаква сила на света не може да ми попречи. Много конкретно посочихте какви са вашите желания, следователно не обръщайте внимание на съветите му. Съвсем сте права.
Тя се усмихна официално към Мейсън.
— Наистина, мистър Мейсън, струва ми се, така ще бъде по-добре. Най-после нали няма да ми говорите неща, които не бихте желали да бъдат чути от сержант Хъкъм?
— Въпросът не е до това, а до принципа — отвърна Мейсън.
— Но ако той мисли, че е по-добре да чуе какво ще ми кажете, защо не, започвайте!
Очите й преливаха от невинност, а гласът й от искреност. Хъкъм се изкикоти доволно. Мейсън изръмжа ожесточено.
— Добре. Искам да разбера всичко докрай относно това чекмедже на бюфета и къде държахте ключа за него?
— Беше прикрепен с еластична връзка за китката на ръката ми.
— Защо не го съхранявахте в чантата си или на някое друго място?
— Опасявах се, че мога да забравя отключването на чекмеджето сутринта и по този начин да предизвикам нежелани коментари. Всъщност забравих да отключа, но то стана поради обхваналата ме възбуда. Снех ключа от ръката си, при вземане на утринния душ, а възнамерявах да отключа веднага, след като се събудя.
— Така — произнесе тържествено Хъкъм. — Било е, значи, абсолютно невъзможно някой да вземе ножа, след като сте легнала, освен ако е имал друг ключ или е отворил насила.
Тя кимна утвърдително.
— Това предполага — запита Мейсън, — че ножът е бил в чекмеджето, когато сте го заключвали?
— А ако не е бил там — намеси се сержантът, — означава, че Кент го е измъкнал, преди да се прибере за спане, така че е все едно.
— Бих искал да видя ключа — каза Мейсън.
Тя извади от чантата си голям ключ с особена направа.
— И вие разнасяте този ключ със себе си? — учуди се Мейсън.
— Да. Мисля, че така е по-добре.
— Но сега чекмеджето не е заключено?
— О, не. Заключих го снощи.
— Защо?
— Не зная. Нерви, предполагам. Мисълта, че някой обикаля наоколо, ме прави… Може би е по-добре да не говоря повече.
— Нека погледнем бравата на чекмеджето — предложи Мейсън.
— Ако това ви удовлетворява, полицията помисли преди вас по този въпрос — забеляза Хъкъм. — Ключалката бе изследвана от специалист. Липсват каквито и да било следи от насилие. Няма нито драскотина, говореща, че е прилаган някакъв инструмент нито по метала, нито по дървената част.