— Потруди се да се запознаеш и с него. Съчини му една историйка за лош късмет и че си изгубила парите си, но не бързай с нея, преди да те е потърсил в твоя хотел. Накарай го да те посещава, докато намериш благоприятен момент да му посочиш Дорис Кент. Представи я за страшно богата вдовица. Ако успееш да пробудиш интереса му, ще го представиш на Дорис Кент и…
Очите й блеснаха с разбиране и тя продължи мисълта му:
— …и нека видим по-нататък кой кого ще надхитри.
— Точно така — кимна усмихнат Мейсън.
ГЛАВА XVIII
Буквите, изписани върху фасадата на магазина, бяха сравнително нови. „ПЕЗЛИ — ЖЕЛЕЗАРСКИ СТОКИ“ гласяха те. Всичко останало в магазина бе старо. Върху прашната сива витрина беше направен опит да бъдат изложени нови неща върху стар фон. Комплект инструменти бяха наредени в геометрична форма върху зелено сукно, с цел да изпъкнат вещите, но те носеха непогрешими белези, че бяха излагани доста време и преди това.
Пери Мейсън влезе. Видимо нова електрически инсталация разпръскваше блестящи потоци върху рафтовете, но мрачните стени попиваха светлината и за окото оставаха само сиви петна.
Боб Пезли излезе с бодри крачки от малката кантора в задната част на магазина. Когато достигна обаче така близо, че да познае адвоката, стъпките му станаха явно колебливи, после се поизпъчи и отправи пресилена усмивка в знак на поздрав към посетителя.
— Как сте, мистър Мейсън? Наистина това е удоволствие за мен!
— Здравейте, Пезли! Хубаво кътче сте си уредили тук.
— Наистина ли мислите така? Радвам се, че ви харесва.
— От колко време сте тук?
— Не много отдавна. Успях да го получа евтино на публична продажба. Сега се мъча да се отърва от някои стари стоки. Имам намерение по-нататък или да се преместя, или да променя всичко изцяло.
— Да го дадете под наем?
— Да, и то при доста изгодни условия. Досега обаче все не мога да уредя нищо със съпритежателя. Всеки случай имам право да извършвам промени и подобрения за своя сметка.
— Ще започвате ли скоро?
— Веднага щом успея да се отърва от старата стока и събера пари.
— Е, и как върви?
— Добре. До около един месец ще уредя голяма разпродажба, но засега все още не зная с какво разполагам тук. Все още не е извършена истинската инвентаризация. Тук бе така тъмно, че, бога ми, не мога да си представя как клиентите са успявали дори да влязат. Монтирах ново осветление, но всичко някак си е все пак мрачно.
Пезли се огледа внимателно и понижи глас.
— Какво ще кажете за ножа?
— Отличен. Точно това, което исках.
Пезли тъпчеше плахо и неловко.
— Какво става с вас? — попита Мейсън.
Пезли поклати отрицателно глава.
— Виждал ли сте годеницата си, Хелън Уорингтън?
— Снощи. Защо? Нещо не е и ред ли? — той обаче не поглеждаше Мейсън.
— А да сте виждал мис Хамър наскоро?
— Не.
— А Харис?
Пезли се изчерви.
— Имате ли някакво особено основание да ме разпитвате за него?
— Просто така, питам.
— Не, не съм го виждал.
— Добре. Тогава кого сте виждал?
— Какво искате да подметнете?
Мейсън постави бащински ръка върху рамото на младия човек.
— Вижте какво, Пезли. Нещо не е в ред. Що е то?
Пезли се поколеба за миг, а след това произнесе глухо:
— Нищо — и после се дръпна небрежно, така че ръката на адвоката падна от рамото му. Маниерът му се измени.
— Струва ми се, че ме баламосвате — каза бавно Мейсън. — Какво мислите по този въпрос, а?
Очите на Пезли пламнаха.
— По дяволите, абсолютно нищо. Пък и аз все още не зная за какво сте дошъл тук?
— Да сте говорил с някого за ножа? — попита небрежно Мейсън. Гласът му звучеше едва ли не весело.
— Я ми кажете за какво слухтите?
— Ей така. Искам да узная.
Пезли стоеше, безмълвен.
— Та, разговарял ли сте? — повтори Мейсън въпроса си.
— Не мога да ви отговоря.
— Защо пък да не можете?
— Понеже… понеже не мога.
— Хелън Уорингтън ли ви каза да мълчите?
Пезли не отронваше ни дума.
— Не правете такава мистерия от тези празни работи — засмя се Мейсън. — Сержант Хъкъм е посветен, така че не виждам смисъл да мълчите.
Лицето на младия човек изразяваше учудване, когато запита:
— Нима ви знаете?
— Какво, за сержанта ли?
— Да.
— Разбира се, знам. Той ми каза…
Мейсън извади табакера, отвори я и я поднесе на събеседника си. Двамата запушиха.
— Хъкъм е умен полицай — подхвърли адвокатът. — Не изтърва нищо.
— Съгласен съм, не пропуска нищо.
— Как е разбрал за ножа? Каза ли ви?
— Не.
— Дадохте ли му писмени показания?
— Вижте какво, струва ми се, че не бива да разисквам този въпрос с вас.