Дънкън се наведе войнствено напред.
— Бях твърде изморен. Цяла вечер бях слушал брътвежите ви.
Залата избухна в смях. Пазителят на реда в съда заудря с чукчето си. Председателят изчака да се възстанови редът и се обърна към свидетеля.
— Мистър Дънкън, вие сте юрист. Не е необходимо да бъдете обучаван как трябва да се държи свидетелят. Ще се въздържате от опити да предизвиквате смях или да прикачате към отговорите си коментарии, за които не е искано вашето мнение. Ще се въздържате и от влизане в пререкания със съветника.
Дънкън се поколеба за миг, а след това произнесе самоуверено.
— Да, ваша почит.
Съдията Маркъм изгледа свидетеля от упор, понечи да добави нещо към отправеното напомняне, но се облегна бавно в креслото си и кимна на Мейсън.
— Процедирайте, съветнико!
— Ако почитаемият съд разрешава — каза скромно Мейсън, — аз съм съвсем съгласен да приема отговора в неговия буквален смисъл. Не пледирам да се анулира никаква част от него. Бих искал да проведа кръстосан разпит точно върху това изказване.
— Чудесно! — одобри съдията Маркъм. — Можете да провеждате кръстосан разпит по този отговор толкова, колкото ви е необходимо, съветнико.
Мейсън се изправи. Погледът му бляскаше като стомана, когато го отправи към Дънкън.
— И така, вие бяхте толкова уморен да слушате цяла вечер моите приказки, че бяхте в състояние да се върнете към съня си, така ли?
— Това е, което казах.
— Разговаряхте с вашия клиент повече от час, след като и двамата се намерихте в стаята си?
— Да.
— Значи моите приказки не ви направиха толкова сънлив, та да не можете да стоите буден и да разисквате известни стратегически ходове и с клиентите си?
— Говорих с него.
— И си легнахте около 23:00?
— Да.
— И въпреки това приспивният ефект от моето дърдорене бе толкова голям, че ужасното видение на мъж, надянал само нощница, държащ голям кухненски нож в ръка и обикалящ на лунна светлина, не попречи на сладкия ви сън, така ли?
— Бях пробуден. Огледах коридора в двете посоки.
— И се върнахте да си доспите? — продължи да задълбава Мейсън.
— Върнах се да спя.
— И всичко това само в няколко минути? Толкова впечатления?
— В няколко минути.
— И току-що свидетелствувахте под клетва, че сте били в състояние да постъпите така само поради приспивния ефект на моя разговор?
— Знаете какво исках да кажа.
— Единственото значение, което зная за това, което сте искал да кажете, а то е единствено и за съдебните заседатели, е това, което казахте. Сега нека бъдем откровени пред съда. На нашата среща аз не говорих повече от няколко минути, не беше ли така?
— Не съм засичал времето ви.
— През повечето време моят разговор се състоеше в това, да казвам „не“ на вашите искания, нали?
— Мисля, че не е необходимо да навлизаме във всичко това.
— Но когато заявявахте, че моите думи са ви изморили дотолкова, та не сте изпитал никакви затруднения да се върнете да спите, вие хиперболизирахте и по този начин изменяхте фактите, не е ли така?
— Върнах се да спя.
— Да, мистър Дънкън, истинското ви основание да се върнете към съня си е било това, че не сте видял по-специално нищо алармиращо във фигурата, когато сте я забелязал тогава, в онзи момент. Не е ли това истината?
— Човек, обикалящ с нож в ръка, е алармиращо обстоятелство за мен — тросна се Дънкън. — Не зная дали за вас това е тревожно или не.
— Точно така. Ако наистина бяхте видял готварски нож в ръката на лицето, което сте наблюдавал да се движи из пациото в 3:00 сутринта на четиринадесети, бихте бил достатъчно обезпокоен, за да се обадите на полицията или да вдигнете цялата къща на крак, не бихте ли?
— Не разбирам въпроса ви. Видях фигура, видях нож и се върнах да спя.
— Ще подходя по друг начин. Не е ли, факт, че не сте видял ясно готварски нож в ръката на фигурата?
— Не, видях го.
— Този, същия готварски нож? — Мейсън сочеше окървавеното оръжие, което бе прието като веществено доказателство.
— Него, същия! — сопна се Дънкън.
Мейсън не продумваше нищо, а го гледаше с насмешка. Дънкън затъпка на място, явно смутен от прибързания си отговор.
— Всеки случай нож, който изглеждаше много като този — допълни той.
Мейсън се върна назад до масата си, отвори чантата, извади пакет, обвит в кафява хартия, разви го и извади готварски нож с рогова дръжка.
— Ще ви връча този готварски нож и ще ви попитам дали не е същият нож, който сте видял в ръката на разхождащата се на лунна светлина фигура?
— Не, не е той! — изрева диво Дънкън.
— Интересно? Как познахте, че не е той?
— Добре, мисля, че не е същият.