Племенницата на сомнамбула

— Искате съдът да ви разбере, че можете да видите този нож достатъчно ясно, за да го идентифицирате?

— Не да го идентифицирам, но мога да представя общото му описание.

— И сте сигурен, че това не е същият нож?

— Мисля, че не е.

— Сигурен ли сте, че не е?

— Е, не бих бил сигурен от разстоянието, на което го видях.

— Тогава не можете да бъдете сигурен, че този нож, който бе приет като веществено доказателство № 2 на обвинението, е бил същият нож, за който твърдите, че сте видял в ръката на фигурата, можете ли?

— Е, не, не мога.

— Надявам се — отбеляза Мейсън, — че бих могъл да помоля уважаемия съд да утвърди този втори нож като веществено доказателство А на защитата за идентификация.

— Протестирам! — изрева Бъргър. — Този нож, ваша почит, по никакви пътища не може да се отнесе до случая. Това е просто трик, чрез който съветникът от защитата иска да замъгли резултата от разпита на свидетеля. Мога да докажа, че съветникът от защитата известно време след убийството се сдоби с този нож от железарския магазин на…

Мейсън се извърна свирепо към прокурора, но преди да успее да го прекъсне, съдията Маркъм избърза със своето постановление.

— Чакайте, чакайте, господин областен прокурор. Без значение е дали можете да докажете произхода на ножа. Този свидетел току-що претендираше, че фигурата, която видял на пациото, е държала нож и той счита вещественото доказателство №2 на обвинението за същия този нож, че във всеки случай е бил нож, подобен на този по външен вид. От процедурна гледна точка е съвсем законно провеждащият кръстосан разпит да представи друг нож и да постави на свидетеля въпрос, какъвто съветникът Мейсън зададе. Не направихте никакви възражения при повдигането на тези въпроси. Съветникът сега иска само ножът да бъде приет за идентификация, за да може подобният нож, за който свидетелят бе разпитван, също да се идентифицира. Това е съвсем правилно. Съдът ще приеме ножа за идентификация като веществено доказателство А на защитата.

Мейсън бързо се извърна с лице към свидетеля.

— Мистър Дънкън, истинското ви основание да се върнете в леглото си не се ли дължеше на факта, че в момента, когато видяхте фигурата, не сте осъзнавал, че има нож в ръката?

— Видях, че носеше нещо, което блестеше.

— Но не е ли факт, че тогава не го считахте за нож, а подобна мисъл ви навести едва на другата сутрин, когато бе установено убийството? Не видяхте ли само бяла фигура, скитаща из пациото? Не си ли помислихте, че това е някой, ходещ насън, и не решихте ли, че не е ваша работа да се намесвате, а, е по-добре да се погрижите за сигурността си, като заключите вратата и легнете да спите?

— Не съм заявявал, че човекът ходеше насън.

— Но аз ви питам не бяха ли такива фактите?

— Не.

— И не е ли истина, че причината да се върнете към съня си се дължеше на липсата на нож и това, че не виждахте достатъчно ясно, та да разпознаете обекта?

— Не, не мисля така.

— Можете ли да се изразите по-точно, отколкото по този начин?

— Да. Видях нож.

— Добре. Човекът, значи, отиде до масичката за кафе?

— Да.

— Видяхте ли го да повдига като капак горната й част?

— Да.

— И после видяхте фигурата да напуска масичката и през пациото да изчезва през вратата, която показахте?

— Да.

— След като напусна масичката, човекът продължаваше ли да носи нож?

— Защо, да… не зная… не мога да кажа.

— Бихте ли казал, че не носеше нож?

— Не мога да твърдя нито едното, нито другото.

— Тогава възможно ли е фигурата да е оставила ножа в продълговатата ниша под таблата на масичката?

— Не мога да кажа.

— Сигурен ли сте, че човекът държеше нож, преди да дойде до масата?

— Възразявам поради това, че този въпрос бе поставян и на него бе отговаряно цяла дузина пъти! — надигна се Бъргър.

— Ще позволя да отговори и този път — отсече съдията Маркъм, като се понаклони напред и се втренчи твърдо в Дънкън.

— Да — гласеше отговорът на Дънкън, — имаше нож в ръката.

— Сигурен ли сте, че разпознахте фигурата? — запита Мейсън.

— Сигурен съм.

— Това беше обвиняемият?

— Той беше.

— Как бе облечен?

— Само по нощница.

— Бос ли беше?

— Да.

— Колко близо беше до вас, когато най-напред го видяхте ясно?

— Премина пред прозореца ми.

— И хвърли сянка върху лицето ви?

— Да.

— Но по това време не сте могъл да го видите отчетливо. Бил сте в леглото и сте се събудили от дълбок сън, така ли?

— Да.

— Колко далече от вас беше, когато го видяхте за първи път ясно?

— Не мога да ви отговоря точно.

— Можете ли да покажете на скицата?

— Да. Беше приблизително тук.