Мейсън отбеляза мястото с молив и се справи с мащаба.
— С други думи, на разстояние около тридесет и пет стъпки, да?
— Може би е било толкова, да.
— С гръб към вас ли бе фигурата?
— Да, струва ми се, така беше.
— И при това го разпознахте?
— Разпознах го.
— Схващате ли колко е важно да бъдете абсолютно правдоподобен в свидетелските си показания?
— Разбирам.
— Разбирате ли сериозността на съдебното дирене?
— Сигурно.
— И при все това се кълнете с готовност в истинността на вашето твърдение, че тази облечена само в нощница фигура, на тридесет и пет стъпки разстояние от вас, отдалечаваща се, обърната с гръб към вас, и то само при лунно осветление, беше обвиняемият?
— Кълна се.
— Когато сте станал, сте погледнал часовника?
— Да.
— И отново, когато се завърнахте при леглото?
— Така мисля, да.
— Колко беше часът в момента, когато станахте?
— Точно 3:00.
— И колко, когато се върнахте до леглото?
— Защо, почти същото време. Не допускам да бяха минали повече от тридесет секунди.
— И видяхте ясно стрелките на часовника за втори път, тъкмо преди да легнете?
— Да.
— Всъщност не беше ли 00:15?
— Не.
— В предварителните си показания не казахте ли 00:15?!
— Може да съм казал.
— По това време представите и възпоминанията ви бяха по-живи и пресни отколкото сега, не е ли така?
— Не.
— Не бяха ли?
— Не.
— Трябва ли да разбирам твърдението ви в смисъл, че колкото времето ви отдалечава от дадено събитие, спомените ви за него стават по-живи и ясни?
— В случая е така, да.
— Защото когато научихте, че убийството най-вероятно е станало приблизително около 3:00, вие променихте в ума си положението на стрелките така, че да станете свидетелят звезда на делото и…
Председателят Маркъм удари с чукчето.
— Струва ми се, съветнико, че това за свидетеля звезда не бе нужно.
— Искам да покажа мотивите на свидетеля, ваша почит.
— Не е така — изкрещя Дънкън, — сега зная, че беше 3:00 сутринта. Няма никаква вероятност да е било 00:15.
— Вашето зрение добро ли е? — попита Мейсън.
— Много добро.
— И бе в същото състояние в утрото на четиринадесети?
— Положително.
— Служите си с очила, нали?
— С очила си служа от тридесет и пет години.
— И обикновено носехте очила през периода, който покрива вашите свидетелски показания?
— Да.
— Сложихте ли си очилата, когато станахте да погледнете през прозореца?
— Не… Да, предполагам, че съм ги сложил. Мисля, че трябва да съм ги сложил.
— Защо ги сложихте?
— За да гледам през тях, разбира се.
Още веднаж залата бе готова да избухне в смях, но нещо в напрегнатия израз на Пери Мейсън го потисна, даже преди пазителят на реда да успее да прикани публиката към тишина.
— С други думи, когато се събудихте поради мародерското шетане около стаята ви в дълбоката мощ, първото нещо бе да поставите очилата си, за да виждате по-добре, така ли?
— Е, та какво нередно има в това?
— Нищо нередно, мистър Дънкън. Питам ви само дали беше така?
— Да, предполагам така.
— С други думи, знаехте, че без очила очите ще ви служат зле?
— Не съм казвал това.
— Не — усмихна се Мейсън, — не го казвате, но действията ви го казват по-ясно от думите. Сложихте очилата си, защото знаехте, че не ще можете да виждате без тях. Не, е ли вярно?
— Знаех, че биха ми помогнали да виждам.
— Знаехте, че не бихте могъл да видите без тях на малко по-голямо разстояние, нали?
— Добре, зрението ми е много по-добро с тях, отколкото без тях.
— И поставил очилата, зрението ви стана значително по-добро?
— О, да.
— Бихте ли казал перфектно?
— Бих казал, че стана нормално.
— Перфектно нормално?
— Ако държите да се изразя така, да.
— Тогава — и Мейсън насочи застрашително показалеца си в Дънкън — защо стана така, че непосредствено след разпита ви в службата на прокурора, където сте говорил за това, което сте видял, вие бяхте изпратен при окулист за нови, по-подходящи очила?
— Никой не го е съветвал — прогърмя Бъргър — да върши нещо подобно. Възмутен съм от подобна инсинуация!
— Защо сторихте това? — Мейсън полита отново Дънкън.
— Не казах, че съм го сторил.
— Вие не казвате — Мейсън удари с юмрук по масата, — но аз го казвам! Отговорете защо?
Дънкън се гърчеше неловко.
— Е, добре, защото исках, това е то.
— А защо искахте?
— Възнамерявах от известно време, но все нямах възможност. Бях страшно зает. Разбирате ли, аз съм много зает адвокат.
— О, тогава сте го отлагал от доста време?
— Да.
— Много сте зает, а?