— Да.
— От колко време сте така много зает?
— От години.
— И отлагахте ли постоянно подменянето на очилата през това време на заетост?
— През повечето време, да.
— Тогава сте отлагал от години, прав ли съм?
— Да… Не, не това исках да кажа…
— Няма значение какво сте искал да кажете. Важно е какви са фактите! Колко време отлагахте да се сдобиете с нови очила?
— Не зная.
— Кога беше последният път, когато сте си преглеждал очите за подходящи очила, колко време преди четиринадесети т.м.?
— Не мога да кажа.
— Да речем, преди пет години?
— Не зная.
— Може би преди десет години?
— Мисля, не.
— А сега изведнъж първото нещо, което сторихте, след като дадохте показанията си пред прокурора относно видяното от вас, бе да се консултирате с очен лекар и да подмените очилата си. Вярно ли е?
— Това не беше първото, което сторих.
— Но бе едно от първите неща, нали?
— Не зная.
— Беше същата вечер, така ли?
— Да, същата.
— И успяхте точно същата вечер да намерите окулист в кабинета му?
— Да.
Усмивката на Пери Мейсън стана демонична.
— Намерихте го там, мистър Дънкън, защото предварително бяхте телефонирал и уговорил да ви чака. Не е ли вярно?
Дънкън се подвоуми за секунда и после каза:
— Не, аз не съм му телефонирал.
Мейсън сбърчи чело за миг, а после триумфално постави въпроса.
— Тогава кой му телефонира?
— Ваша почит — скочи от мястото си Блейн, — този въпрос търпи възражения като некомпетентен, нямащ отношение към делото и неоснователен. Какво значение има кой се е обадил на окулиста?
— Има голямо значение от гледна точка на отговорите, които свидетелят даваше по този въпрос — намеси се Мейсън. — Това е свидетел, който всъщност е юрист. Имам основание да се съмнявам в свидетелските му показания и се старая да ви покажа състоянието на зрението му по времето, за което свидетелствува. Свидетелят прие, че се нуждае от очила; прие също, че очилата, с които си е служил, не са му били пригодни да вижда, и то от години. Имам основание също да ви покажа неговата предубеденост и заинтересованост, както пролича от уклончивите му отговори.
— Мисля — отсъди Маркъм, — че ще позволя свидетелят да отговори на въпроса. Кой телефонира на очния лекар, мистър Дънкън, ако ви е известно?
Дънкън се колебаеше.
— Хайде — подкани го Мейсън, — отговорете на въпроса!
С глас, който едва се чуваше, Дънкън промълви:
— Мистър Блейн.
— Заместник-областният прокурор! — възкликна Мейсън. — Този, който току-що приключи гръмкия си протест, че въпросът ми бил некомпетентен, не касаел делото и неоснователен?
Гръм от смях заля съда. Съдията Маркъм се поначумери, а после си позволи една полуусмивка.
— Не бива така, съветнико — произнесе той официално и като погледна часовника си, продължи: — Наближава времето да закрием днешното заседание. Струва ми се, днес понавлязохме доста в същността на делото. Съдът ще бъде закрит до утре. Съдът поверява охраната на членовете си на шерифа, който ще ги държи под своя опека и не ще позволява нито едно лице да ги доближава или да се обръща към тях; и той не ще се обръща към тях — изключение само за въпроси, които не засягат делото по какъвто и да е начин. Разглеждането на делото ще се поднови утре сутринта в 10:00.
ГЛАВА XX
Както крачеше из кабинета си дълбоко замислен, със смръщени вежди, Мейсън хвърли поглед към секретарката си. Косо падащата прикрита светлина не успяваше да заглади бръчките, покрили челото му.
— Проклятие, Дела! Нещата не искат да се подредят по местата си.
— Защо?
— Не мога да разбера докрай мисис Кент.
— Да нямате някаква вест от нея?
— Нито думица. Сигурна ли си, че Питчърд се срещна с нея?
— Абсолютно. Беше започнал да се насочва към мен, но ме захвърли като горещ картоф, когато му споменах за парите на Дорис Кент.
— Красавец ли е?
— Бих казала.
— Разтупка ли ти сърцето?
— Моето не, но е конте и изглежда като „Заповядайте в Холивуд“.
— Косата му?
— Чудесна, тъмнокафява, изкусно накъдрена, с отблясъци по нея. Очите отиват на косата му. Младежко лице, без нито една бръчка. Малки тънки мустачки. Носи дрехи като на модно ревю, а устните му са обаятелни, особено когато говори. Вижда се как отчетливо оформят всяка дума. Когато пък танцува, кара те да се чувствуваш като пеперуда.
— Изглежда, тя ще си падне по него?
— Ще падне е добре казано. Гледаше го така, та сърцето й преливаше през очите й.
— Как, дявол да го вземе, жените могат да докарат сърцето в очите си?
— Искате ли да ви покажа аз?