Непреднамерено Мейсън се отправи по посока на съдийската стая. Тук към него се присъедини Хамилтън Бъргър. Гласът му бе скован от формализъм.
— Мисля, ще бъде добре и за двама ни да посетим заедно съдията Маркъм, мистър Мейсън.
— О, отлично! — съгласи се той.
Влязоха заедно. Седнал зад бюрото си, отрупано с правна литература, съдията вдигна очи от отворения пред него наказателен закон. Изразът му бе на човек, сепнат по средата на припряно ровене за нещо много важно.
— Не исках да правя предложения пред съдебните заседатели, ваша почит — започна Бъргър с хладен и официален глас, — но почувствувах, че поведението на мистър Мейсън се свежда до обида на почитаемия съд.
— Поведението ми?! — учуди се Мейсън.
— Да.
— В какво съм се провинил?
— В предумишлено подставяне на втория нож в чекмеджето с цел да объркате следствените органи при диренето.
— Но аз не съм подставял никакъв нож с подобна цел.
Съдията Маркъм свъси чело, потънал в мисли.
— Страхувам се, съветнико… — започна той, но спря внезапно поради нещо, което видя в изражението на Мейсън.
— Този път няма да се измъкнете, Мейсън — изрече заплашително Бъргър. — Под клетва Една Хамър свидетелствува, че намеренията ви са били тъкмо такива.
— Тя не знае нищо за намеренията ми — изтъкна Мейсън. — Да не би да умее да чете мисли. Досега не е квалифицирана като експерт по телепатията.
— Но тя заяви, че сте и съобщили какви са намеренията ви.
— О, да — прие с готовност Мейсън, — така й казах.
— Трябва ли да разбирам — намеси се Маркъм, — че искате да кажете за изявленията си пред нея, че са били неверни?
— Да, разбира се, точно така — отвърна Мейсън, като палеше цигара.
— Какви, по дяволите, ни ги разправяте вие?! — кипна Бъргър.
— Та аз бях сигурен — обясни Мейсън, — че тя е сомнамбул. Не виждате ли, Бъргър, тя единствена имаше ключ от чекмеджето и въпреки това ножът бе изчезнал. Разбира се, имаше и някаква малка вероятност Кент да е насилил ключалката или да е имал дубликат от ключа. Докато Кент бе задържан, реших да проведа един опит. Моята теория бе, че самата Една Хамър е сомнамбул; че се безпокоеше за вуйчо си и е легнала с мисълта за кухненския нож, дълбаеща мозъка й. Случаят, когато скри кафената чашка под капака на масата, ме убеди, че е използувала това място и преди като скривалище. Следователно какво по-естествено от това, когато е заспала с тревогата в ума си за ножа, да е решила, че чекмеджето не е сигурно място, да се надигне спяща през нощта и, облечена само по нощница, да отключи чекмеджето, да вземе ножа, да заключи отново и да го скрие под масичката? Чувствувах, че единственият начин да проверя тази своя теория е да повторя още веднъж тези обстоятелства. И така, дадох й другия нож, като й внуших колко е важно той да бъде заключен в чекмеджето и опазен добре. Тогава бе пълнолуние и тя е заспала с тревожната мисъл за съхраняването на този втори нож. Навикът потвърди себе си по най-категоричен начин. Когато дойде ред за защитната ми реч, мистър Бъргър, ще ви покажа, че този нож, означен като веществено доказателство А на защитата, е същият, който й дадох да скрие в чекмеджето и че той след това бе открит на следващата сутрин от един детектив на Пол Дрейк в скривалището под масичката.
— Да не искате да ни убеждавате, че тя е убила Рийз? — изкрещя Бъргър. — Та това е нелепост! Това е абсурд!
Мейсън бе устремил поглед в димящата си цигара.
— Не, не мисля да правя подобни изводи. Моята защита ще се развива съвсем логично в съдебната зала, като показва фактите един по един, а тази дискусия се ограничава само до внушението от ваша страна, мистър Бъргър, че поведението ми трябвало да се разглежда като оскърбление на съда, а също така, предполагам, да бъда държан отговорен и третиран дисциплинарно от юридическата асоциация. Направих тези обяснения, само за да ви изясня, че тогава провеждах опит.
Оглеждайки залата, съдията Маркъм запита:
— Връчихте ли вече необходимата ви призовка, мистър Мейсън?
— Да, сър.
— Струва ми се, мистър Харис бе на свидетелската скамейка?
— Да.
— Приближете се, мистър Харис!
Не последва никакъв отговор.
— Може би е излязъл за малко навън — проточи шия към залата Бъргър.
— Имах още един въпрос по кръстосания разпит към мистър Мадъкс — каза Мейсън. — Можем да не губим време и го повикаме, ако почитаемият съд позволи да открия отново кръстосания разпит.
— Някакви възражения? — обърна се съдията към Бъргър.