— Ето! — посочи с ръка Дигъри. — Всичко е наред. А сега да се впуснем в приключения. Всяко езерце ни върши работа. Хайде! Да опитаме онова.
— Чакай! — викна Поли. — Няма ли да сложим знак на това езерце?
Зяпнаха се един друг пребледнели, защото си дадоха сметка какво ужасно нещо щеше да направи за малко Дигъри. Та в гората имаше десетки езерца и всички си приличаха, както и дърветата наоколо. Ако се бяха отдалечили от езерцето, през което можеха да се върнат в техния свят, без да поставят знак, вероятността да го открият беше едно на сто.
Ръката на Дигъри трепереше, докато отваряше джобното си ножче, за да изреже дълга ивица торф близо до брега на малкото езеро. Почвата (която ухаеше приятно) имаше наситено червеникавокафяв цвят и се открояваше добре върху фона на зелената трева.
— Добре, че поне един от нас проявява здрав разум — отбеляза Поли.
— Е, стига си го натяквала! — обади се Дигъри. — Хайде! Искам да видя какво има в някое от другите езерца.
Поли му отвърна грубо. Той не й остана длъжен. Кавгата продължи няколко минути, но е скучно да я преразказвам. Да отидем на момента, когато и двамата, с разтуптени сърца и доста изплашени изражения, застанаха на брега на непознато езерце и надянали жълтите кръгчета, се хванаха за ръце и още веднъж се подканиха: „Едно — две — три — и!“
Цоп! Пак не се получи. И това езерце се оказа по-скоро локва. Вместо да стигнат до нов свят, само намокриха краката си за втори път тази сутрин (ако е било сутрин, защото в Гората между световете времето сякаш бе спряло).
— Пфу! — възмути се Дигъри. — Сега пък какво не е наред? Ето, сложили сме жълтите кръгчета. Той нали каза „жълто“ за пътя натам?
Всъщност вуйчо Андрю не знаеше нищо за Гората между световете и имаше съвсем погрешна представа за кръгчетата. Жълтите не бяха „за натам“, нито пък зелените „за насам“. Поне не по начина, по който той смяташе. Кръгчетата бяха направени от материал, взет от Гората. Материалът на жълтите кръгчета имаше силата да привлича обратно в Гората. Той искаше да се върне там, където е бил, в междинното място. А материалът на зелените кръгчета искаше да се махне от мястото, където е бил, затова зелените кръгчета извеждаха от Гората в друг свят. Вуйчо Андрю работеше с неща, които не разбираше истински. Повечето магьосници правят същото. Дигъри, естествено, не се досети съвсем точно за истината, или поне не тогава. Обсъдиха случилото се и решиха да пробват новото езерце. Сложиха си зелените кръгчета — просто да видят какво ще се случи.
— Ако си готов, да скачаме! — обяви Поли.
Всъщност го каза, защото дълбоко в сърцето си вярваше, че никое кръгче няма да подейства в новото езерце и по тази причина няма от какво да се страхува — просто още едно цопване. Не съм съвсем сигурен дали и Дигъри беше на същото мнение. Както и да е — двамата надянаха зелените кръгчета, застанаха на брега, хванати за ръце, и бяха определено повесели и по-безгрижни, отколкото първия път.
— Едно — две — три — и! — произнесе Дигъри и двамата скочиха.
Глава четвърта
Камбанката и чукчето
Този път нямаше никакво съмнение, че Магията е станала. Спускаха се бързо-бързо надолу — първо през мрак, после сред множество неясни кръжащи форми, които можеха да бъдат какво ли не. Започна да просветлява. И изведнъж усетиха как стъпват на някаква повърхност. В следващия миг всичко си дойде на мястото и те се огледаха.
— Какво странно място! — отбеляза Дигъри.
— Не ми се нрави — обади се Поли и леко потрепери.
Първо забелязаха светлината. Беше особена — не приличаше нито на слънчевата, нито на електрическата, или пък на такава от газена лампа или свещ. Такава светлина не бяха виждали. Приглушена, по-скоро червеникава и изобщо не беше весела; някак си постоянна и неподвижна. Стояха на плоска павирана повърхност, а наоколо се издигаха сгради. Над главите им нямаше покрив. Намираха се в нещо като вътрешен двор. Небето бе необичайно тъмносиньо, почти черно. Погледнеш ли го, чудиш се как изобщо има светлина.