— Времето тук е доста необичайно — констатира Дигъри. — Дали ей сега няма да се извие гръмотевична буря или да падне мрак.
— Това не ми се нрави — повтори Поли.
Без да знаят защо, и двамата шепнеха. След като вече бяха скочили, нямаше причина да се държат за ръце, но не се пуснаха.
Около вътрешния двор се издигаха доста високи стени с множество големи прозорци без стъкла, в които прозираше единствено тъмнина. По-надолу зееха опасани с колони аркади, тъмни като отвор на железопътен тунел. Беше доста хладно.
Всичко бе изградено от червеникав камък, но вероятно изглеждаше така заради необичайната светлина. Очевидно останките бяха много стари. Между плоските камъни, с които бе застлан вътрешният двор, имаше пукнатини. Острите ръбове на камъните бяха износени. Отломъци изпълваха наполовина един от сводестите входове. Двете деца не преставаха да се въртят и да оглеждат вътрешния двор. Страхуваха се някой или нещо да не надникне от прозорците, докато са с гръб.
— Смяташ ли, че някой живее тук? — попита Дигъри шепнешком.
— Не — отвърна Поли. — Всичко е в развалини. Откакто пристигнахме, не сме чули звук.
— Хайде да застанем неподвижно и да се вслушаме! — предложи Дигъри.
Застанаха неподвижно и се заслушаха, но доловиха единствено туптенето на сърцата си. Мястото бе тихо и напомняше Гората между световете. Но тази тишина се различаваше. В Гората тя бе наситена и топла (почти се чуваше как растат дърветата) и пълна с живот. Тук ги заобикаляше мъртва, студена и пуста тишина. Невъзможно бе да си представиш, че има растителност.
— Хайде да се връщаме вкъщи! — предложи Поли.
— Но още нищо не сме видели — възрази Дигъри. — Така и така сме тук, нека да поразгледаме!
— Сигурна съм, че тук няма нищо интересно.
— Какъв смисъл има да откриеш вълшебно кръгче, което те отвежда в други светове, ако те е страх да ги поразгледаш, когато попаднеш в тях?
— Кой казва, че ме е страх! — възмути се Поли и пусна ръката на Дигъри.
— Личи си, че нямаш особено желание да разгледаме това място.
— Ще дойда с теб.
— Можем да си тръгнем, щом решим — напомни Дигъри. — Хайде да свалим зелените кръгчета и да ги оставим в десния джоб. От нас се иска единствено да запомним, че жълтите кръгчета са в левите джобове. Дръж ръката си близо до джоба, но не я пъхай вътре, защото може да докоснеш жълтото кръгче и ще изчезнеш.
Постъпиха, както се разбраха, и тихо поеха към един от внушителните сводести входове, който водеше навътре в сградата. Стигнаха до прага и надзърнаха. Не беше толкова тъмно, колкото очакваха. Входът водеше към обширна сенчеста зала. Изглеждаше празна, но в дъното й се издигаше редица от колони и арки, а през тях проникваше все същата тъжна светлина. Прекосиха залата, като пристъпваха предпазливо, за да не попаднат на дупка в пода или да не се препънат. Стори им се, че вървят дълго. Стигнаха до другия край, минаха през една от арките и се озоваха в друг, по-голям вътрешен двор.
— Не ми изглежда безопасно. — Поли посочи издадена стена, която можеше всеки момент да се срути.
Точно там липсваше една колона между две арки и сводът висеше без никаква подпора. Мястото очевидно бе изоставено от стотици, ако не от хиляди години.
— Щом е оцеляло досега, надявам се да издържи още малко — отбеляза Дигъри. — Но трябва да сме много тихи. Понякога шумовете предизвикват сгромолясване… Както с лавините в Алпите.
Напуснаха и този вътрешен двор. През друг вход се заизкачваха по огромно стълбище към просторни помещения, свързани едно с друго. Накрая им се зави свят от огромното пространство. От време на време изпитваха чувството, че ще излязат на открито и ще зърнат растителност около този гигантски палат. Но всеки път се озоваваха в нов вътрешен двор. Вероятно са предизвиквали възхищение, когато палатът е бил обитаем. В един от дворовете откриха останки от фонтан. Грамадно каменно чудовище с разперени криле беше застинало с отворена уста. От гърлото му се подаваше чучур — очевидно някога оттам бе бликала вода и се бе събирала в широкото каменно корито под него, но сега бе пресъхнало. На други места забелязаха изсъхнали клонки на пълзящо растение, което навярно се бе увивало някога около колоните и така бе спомогнало за разрушаването им. Но растението отдавна бе загинало. Нямаше нито мравки, нито паячета, нито други живи същества, каквито има обикновено сред развалини. А по изсъхналата земя между изпочупените плочи не се виждаше трева или мъх.