Толкова мрачно и еднообразно бе навсякъде, че дори Дигъри се замисли дали не е по-добре да си сложат жълтите кръгчета и да се озоват в топлата, зелена и жива гора в Междинното място. И точно тогава стигнаха до две огромни метални врати, които можеха да са и златни. Едната бе леко открехната и, естествено, я приближиха, за да надникнат вътре. И двамата се стъписаха. Дъхът им секна. Най-после откриха нещо, което си заслужаваше да се види.
За момент им мина през ума, че залата е пълна с хора — стотици хора, всичките насядали и всичките абсолютно неподвижни. Поли и Дигъри, както вероятно се досещате, също застинаха. Известно време продължиха да гледат, но постепенно стигнаха до заключението, че не е възможно това да са истински хора. Никой не трепваше, не се чуваше и дишане. Приличаха на най-великолепните восъчни фигури, които някога си виждал.
Този път Поли пое инициативата. В залата имаше неща, далече по-интересни за нея, отколкото за Дигъри: всичките фигури бяха облечени в прекрасни дрехи. Ако човек се интересува от тоалети, изключено бе да се стърпи да не ги разгледа отблизо. Отблясъците им правеха огромното помещение да изглежда не точно весело, но поне „великолепно“ и величествено след праха и празнотата на предишните. През прозорците нахлуваше и повече светлина.
Едва ли ще успея да опиша тоалетите. Те бяха със сложна изработка, а всички фигури до една имаха корони на главите си. Дрехите — на цвят пурпурни, сребристосиви, тъмнолилави и наситенозелени — бяха покрити с апликации от бродирани цветя и странни животни. Скъпоценни камъни с невероятни размери блещукаха по короните, висяха на шиите или бяха пришити почти по всички дипли.
— Как така всичките тези дрехи не са изгнили досега? — учуди се Поли.
— Магия — прошепна в отговор Дигъри. — Не я ли усещаш? Бас държа, че цялата зала е омагьосана. Усетих го още щом влязохме.
— Всяка от тези рокли струва милиони — прецени Поли.
Дигъри обаче се интересуваше повече от лицата, а те наистина заслужаваха да бъдат разгледани. Хората седяха на каменни столове от двете страни на залата, а по средата подът бе свободен. Имаше достатъчно място да се мине между фигурите и да се разгледат лицата им.
— Май са симпатични хора — промърмори Дигъри.
Поли кимна. Лицата, които виждаха, наистина бяха симпатични. И мъжете, и жените изглеждаха добри, мъдри и сякаш произхождаха от благородна раса. Децата направиха няколко крачки навътре в помещението и стигнаха до лица с малко по-различно изражение. Попаднаха на извънредно сериозни лица — срещнеш ли живи хора с подобно изражение, трябва да внимаваш какво правиш и какво говориш. Придвижиха се още малко напред и се озоваха сред фигури, които не им допаднаха: това беше някъде по средата на залата. Тук лицата изглеждаха извънредно волеви, високомерни и щастливи, но същевременно — жестоки. По-нататък видяха още по-безсърдечни лица. А следващите — все така сурови, вече не бяха щастливи. Натъкнаха се дори на отчаяни лица: сякаш хората са извършили ужасяващи неща, но в същото време са преживели страховити премеждия. Последната фигура се оказа най-интересна. Беше на жена, облечена несравнимо по-богато от останалите, висока (споменах ли, че всички фигури в залата бяха по-високи на ръст от хората в нашия свят?), с толкова свиреп и надменен израз, че дъхът ти да секне. А същевременно бе красива. След много години, когато бе вече възрастен мъж, Дигъри призна, че никога през живота си не бе виждал толкова красива жена. В интерес на истината нека добавя: Поли неизменно твърдеше, че никога не е забелязвала особена красота у нея.
Жената, както казах, седеше последна, но по-нататък имаше още доста празни столове, сякаш залата бе предназначена за доста по-голям брой хора.
— Как ми се иска да знаем какво се крие зад всичко това — въздъхна Дигъри. — Хайде да отидем да разгледаме онова, дето прилича на маса в средата на залата.
В средата на помещението имаше четвъртита колонка, висока около метър и половина, а върху нея — малка златна арка, от която висеше златна камбанка. До арката лежеше златно чукче, с което можеше да се удари камбанката.
— Чудя се… Чудя се… Чудя се… — заекваше Дигъри.
— Тук сякаш пише нещо — Поли приклекна и се загледа в колоната.
— Наистина пише! — възкликна Дигъри. — Но ние, разбира се, няма да успеем да го разчетем.
— Няма ли? Не съм толкова сигурна — възрази Поли.
И двамата се вторачиха и, както вероятно очакваш, издълбаните в камъка букви се оказаха доста странни. Но в този момент стана голямо чудо: тъй както гледаха, без формата на буквите да се променя, те откриха, че всъщност ги разбират. Ако Дигъри не бе забравил какво каза преди минута — че това е омагьосана стая, щеше да се досети, че Магията започва да действа. Ала, изпълнен с прекалено любопитство, изобщо не му хрумна подобно нещо. Нямаше търпение да узнае какво е написано върху колоната. Съвсем скоро и двамата разбраха. Надписът беше следният (поне това е смисълът, макар че като го четеш на стихове, звучи по-добре):