Обилна светлина, много повече от видяната досега в тази страна, ги озари през прага. Кралицата ги поведе нататък и съвсем естествено се озоваха на открито. Духналият в лицата им вятър, макар и студен, беше някак застоял. Застанаха на висока тераса и се загледаха в панорамата, която се разкриваше пред тях.
Ниско долу, близо до хоризонта, висеше голямо червено слънце, несравнимо по-внушително от нашето. Дигъри начаса прецени, че е и доста по-старо от нашето. Беше слънце, което приближаваше края на дните си, изморено да огрява този свят. Вляво, малко по-високо от слънцето, грееше една-единствена звезда — голяма и ярка. Само тези две неща се виждаха на тъмното небе и представляваха печална гледка. А на повърхността, във всички посоки, докъдето поглед стига, се простираше огромен град, но не се забелязваше нито едно живо същество. На светлината на гаснещото слънце всички храмове, кули, палати, пирамиди и мостове хвърляха дълги, мрачни сенки. Някога величествена река бе текла през града, но водата отдавна бе пресъхнала и сега коритото се бе превърнало в широк канал със сива прах.
— Гледайте добре онова, което ничии очи няма вече да зърнат! — обади се Кралицата. — Това е Чарн, великият град, градът на Краля на Кралете, чудото на света, а може и на всички светове. Вуйчо ти управлява ли такъв величествен град като този, момче?
— Не — призна Дигъри.
Тъкмо да обясни, че вуйчо му всъщност не управлява никакъв град, и Кралицата продължи:
— Сега е тих. Но аз съм стояла тук, когато въздухът гъмжеше от шумовете на Чарн: тропот от човешки стъпки, скърцане на колела, плющене на камшици и стенания на роби, тътен от колесници и жертвени барабанни удари из храмовете. Стояла съм тук (беше вече към края), когато грохот от битки се носеше по всички улици, а водите на реката на Чарн течаха аленочервени. — Направи пауза и добави: — И в един миг една жена заличи всичко завинаги.
— Коя? — попита Дигъри плахо, макар да се досещаше за отговора.
— Аз — обяви Кралицата. — Аз, Джейдис, последната Кралица, но Кралица на Света.
Двете деца стояха смълчани и потреперваха от вятъра.
— Сестра ми е виновна — подхвана Кралицата. — Тя ме принуди да го сторя. Нека проклятието на всички сили тегне върху нея завинаги! Бях готова във всеки момент да приема мира, а и да пощадя живота й — стига да ми беше разрешила да седна на трона. Но тя отказа. Гордостта й унищожи целия свят. Дори след като войната започна, двете страни дадохме тържествено обещание да не използваме магия. Ала тя наруши обещанието. Какво можех да сторя? Глупачка! Сякаш не знаеше, че разполагам с повече магии от нея! Дори знаеше, че знам тайната Пагубна дума. Нима си въобразяваше — винаги е била мекушава — че няма да я използвам?
— Коя е думата? — полюбопитства Дигъри.
— Това е Тайната на тайните — отвърна Кралица Джейдис. — Великите крале от нашата раса отдавна са известени за съществуването на дума, която, ако се произнесе със съответните ритуали, унищожава всичко живо с изключение на онзи, който я е произнесъл. Но древните крале бяха слабохарактерни, мекушави и се обвързваха — себе си и всички, които щяха да се появят след тях — с тържествени клетви да не правят опит дори да узнаят думата. Аз обаче я научих на тайно място и заплатих висока цена за знанието. Не я използвах, докато тя не ме принуди да го сторя. Направих всичко възможно да я победя с други средства. Проливах кръвта на враговете си като вода…
— Чудовище! — процеди Поли.
— Последната велика битка — не спираше Кралицата — кипя цели три дни тук, в Чарн. Цели три дни наблюдавах сраженията точно от това място. Не използвах силата си, докато и сетният ми войник не падна. Тогава проклетата жена — сестра ми, застана начело на бунтовниците и стигна средата на стълбището, което води от града към терасата. Изчаках я да се приближи толкова, че да виждаме ясно лицата си. Тя ме погледна с ужасните си жестоки очи и извика: „Победа!“ „Да — отвърнах аз. — Победа, но не твоя!“ и произнесох Пагубната дума. Само след миг се оказах единственото живо същество под слънцето.
— Но хората… — сепна се Дигъри.
— Какви хора, момче? — сряза го Кралицата.
— Всички обикновени хора — уточни Поли, — които никога не са ви навредили. Жените, децата, животинките…
— Не разбираш ли? — повиши глас Кралицата (продължаваше да се обръща само към Дигъри). — Аз бях Кралицата. Те бяха мои поданици. За какво друго бяха тук, ако не за да изпълняват волята ми?
— Въпреки това е било доста тежко за тях — отбеляза Дигъри.