— Забравих, че ти си само едно обикновено момче. Как да очаквам да разбираш държавните дела? Трябва да научиш, дете, че онова, което е неправилно за теб или за останалите обикновени хора, не е неправилно за велика Кралица като мен. Бремето на света тегне върху плещите ми. За нас не важат никакви правила. Съдбата ни е отредила да бъдем над всичко, но ние сме самотни.
Дигъри изведнъж се сети, че вуйчо Андрю използва подобни думи. Но те звучаха доста по-тържествено, когато Кралица Джейдис ги произнесе, може би защото вуйчо Андрю не бе висок два метра, нито така ослепително красив.
— И тогава какво направихте? — поинтересува се Дигъри.
— Вече бях направила силни магии в залата, където седят фигурите на предците ми. И според тези магии аз също като тях трябваше да спя, за да не изпитвам нужда нито от храна, нито от огън. Това можеше да продължи хиляда години, докато се появи някой, който да удари камбанката и да ме събуди.
— Пагубната дума ли е направила слънцето такова? — смени темата Дигъри.
— Какво? — учуди се Джейдис.
— Такова огромно, червено и студено.
— Винаги е било такова — увери го Джейдис. — Поне от стотици хиляди години насам. Слънцето в твоя свят различно ли е?
— Да. По-малко е и е жълто. И дава много топлина.
Кралицата произнесе провлачено:
— А-а-а-а… — Дигъри забеляза върху лицето й същия жаден и алчен израз, какъвто видя и върху лицето на вуйчо Андрю.
— Значи — обади се пак Кралицата — твоят свят е по-млад.
Направи пауза, за да огледа още веднъж пустеещия град. Дори и да съжаляваше за стореното зло, никак не й личеше. След това подкани:
— Хайде да вървим! Студено е тук. Този свят умира.
— Къде ще отидем? — попитаха двете деца едновременно.
— Как къде? — учуди се Джейдис. — Във вашия свят, разбира се.
Поли и Дигъри се спогледаха, втрещени от ужас. От самото начало Поли не хареса Кралицата. А сега, след като чу разказа, и Дигъри смяташе, че й се е нагледал достатъчно. Определено не беше от хората, които ти се иска да поканиш вкъщи. А дори да искаха, нямаха представа как да я заведат там. Най-голямото желание и на двамата беше да се махнат, само че Поли не можеше да докосне кръгчето си, а Дигъри, естествено, не би тръгнал без нея. Лицето на Дигъри пламна и като заекваше, каза:
— О-о-о-о… Нашият свят… Не з-знаех, че и-искате да отидете т-там.
— За какво друго са ви изпратили тук, ако не за да ме вземете? — изненада се Джейдис.
— Убеден съм, че нашият свят никак няма да ви хареса — не се предаваше Дигъри. — Изобщо не е място за нея, нали, Поли? Там е много скучно, не си заслужава да го види човек, наистина.
— Съвсем скоро, след като започна да го управлявам, ще си заслужава да се види — възрази Кралицата.
— О, но не може! — сепна се Дигъри. — При нас не е така. Няма да ви позволят, така да знаете.
Кралицата се усмихна надменно:
— Много велики крале са си въобразявали, че могат да се изправят срещу Чарн. Но всичките паднаха и имената им са забравени. Глупаво момче! Нима смяташ, че аз с моята красота и магия няма да сложа целия ви свят в краката си, и то преди да е минала година? Пригответе заклинанията си и веднага ме отведете там!
— Много е страшно — тихичко прошепна Дигъри на Поли.
— Може би се страхуваш за този твой вуйчо — продължи Джейдис. — Но ако той ми засвидетелства съответното уважение, ще запази живота и трона си. Няма да се сражавам с него. Той вероятно е велик магьосник, щом е намерил начин да ви изпрати тук. Той Крал на целия ви свят ли е или само на част от него?
— Той изобщо не е крал — отвърна Дигъри.
— Лъжеш! — възкликна Кралицата. — Та нима Магията не върви винаги с кралската кръв? Кой е чул някога обикновен човек да бъде магьосник? Винаги мога да разбера истината, независимо дали я казваш или не. Вуйчо ти е великият Крал и великият Заклинател на вашия свят. И чрез изкуството си е видял в някое вълшебно огледало или омагьосано езеро сянката върху лицето ми. Тъкмо заради красотата ми е направил могъщо заклинание, което е разтърсило до основи вашия свят и ви е прехвърлило през големия залив между световете, за да ми поискате услуга и да ме отведете при него. Отговори ми, не е ли така?
— Е, не точно — смънка Дигъри.
— Не точно ли? — провикна се Поли. — Та това са пълни глупости. Отначало докрай.
— Дребосъци такива! — изкрещя Кралицата.
Обърна се към Поли и я сграбчи за косите на темето, където най-много боли. Беше пуснала ръцете на децата. „Сега“ провикна се Дигъри. „Бързо“ рече в същото време Поли. Пъхнаха левите си ръце в джобовете. Дори не се наложи да слагат кръгчетата на ръцете си. Щом ги докоснаха, целият мрачен свят изчезна от погледа им. Бързо се отправяха нагоре, все по-близко над главите им настъпваше топла зеленикава светлина.