Глава шеста
Неприятностите на вуйчо Андрю започват
— Пусни ме! Пусни ме! — крещеше Поли.
— Та аз дори не те докосвам! — обади се Дигъри.
В този момент главите им се подадоха над повърхността на малкото езеро и слънчевата тишина на Гората между световете отново ги обгърна. Стори им се още по-великолепна, топла и спокойна, особено след спарения въздух и развалините на мястото, което току-що напуснаха. Според мен при малко повече късмет пак щяха да забравят кои са и откъде идват. Щяха да полегнат и да се наслаждават, унесени в растежа на дърветата. Ала този път останаха съвсем будни: веднага щом стъпиха на тревата, откриха, че не са сами. Кралицата, или Вещицата (наричайте я, както искате), се появи с тях, здраво стиснала косите на Поли. Именно затова момичето крещеше: „Пусни ме!“
Това, между другото, доказва още нещо за кръгчетата. Вуйчо Андрю не го спомена пред Дигъри, защото самият той не го знаеше. За да преминаваш от свят в свят, използвайки кръгчетата, не е нужно самият ти да ги носиш или докосваш. Достатъчно е да си се допрял до някой, който ги държи. В този смисъл те действаха като магнити. Всеки знае, че ако вдигнеш една карфичка с магнит, всяка друга, докоснала първата, ще я последва.
Сега в гората Кралица Джейдис изглеждаше различна: много по-бледа отпреди. Толкова бледа, че почти нищо не бе останало от красотата й. Стоеше неподвижно и като че ли й беше трудно да диша, сякаш въздухът на това място я задушаваше. Нито Поли, нито Дигъри се страхуваха от нея в този момент.
— Пусни ме! Пусни ми косата! — пищеше Поли. — Защо го правиш?
— Ей, чуваш ли! Пусни косата й! Веднага! — обади се и Дигъри.
Двамата се извърнаха и започнаха да се боричкат с нея. Оказаха се по-силни и бързо-бързо я принудиха да пусне косите на Поли. Кралицата отстъпи назад, а в очите й се долавяше ужас.
— Хайде, Дигъри! — изкомандва Поли. — Да сменяме кръгчетата и в езерцето към вкъщи!
— Помощ! Помощ! Имайте милост! — гласът на Вещицата прозвуча немощно и тя залитна след тях. — Вземете ме със себе си! Нали не възнамерявате да ме оставите на това отвратително място. Та то ме убива.
— Това е поради държавни дела — отбеляза Поли язвително. — Точно както сте убили всички онези хора в собствения си свят. Хайде, побързай, Дигъри!
Бяха нахлузили зелените кръгчета, но изведнъж Дигъри се спря:
— Олеле! Какво да правим?
Не можеше да превъзмогне съжалението, което изпитваше към Кралицата.
— Не ставай магаре! — сряза го Поли. — Готова съм да се обзаложа десет към едно, че се преструва. Хайде, тръгвай! — И двете деца скочиха в езерцето към вкъщи.
„Хубаво, че оставихме онзи знак“ — помисли си Поли.
Но докато скачаха, Дигъри усети, че голям студен палец и показалец са го хванали за ухото. Докато потъваха надолу и неясните очертания на нашия свят започнаха да се появяват, хватката ставаше все поздрава. Вещицата очевидно възвръщаше силите си. Дигъри се бореше и риташе, но беше безполезно. В следващия момент се озоваха в кабинета на вуйчо Андрю. Той самият стоеше пред тях, вторачен във възхитителното същество, което Дигъри бе довел със себе си от Другия свят.
А имаше защо да гледа вторачено. Дигъри и Поли също се облещиха. Несъмнено Вещицата бе превъзмогнала моментната си слабост. Сега, щом я зърнеше човек в нашия свят, заобиколена с най-обикновени предмети, направо му секваше дъхът. И в Чарн тя будеше тревога, ала в Лондон беше направо ужасяваща. Преди всичко досега не си бяха дали сметка колко е едра. „Никак не прилича на човек“ — помисли си Дигъри, като я погледна. И вероятно е бил прав, защото някои твърдят, че в кралското семейство на Чарн има кръв на гиганти. Дори височината й не беше нищо в сравнение с красивото, но свирепо лице. Изглеждаше десет пъти по-жива от повечето хора, които човек среща из Лондон. Вуйчо Андрю се кланяше, потриваше ръце и ако трябва да кажем истината, имаше вид на много изплашен човек. До Вещицата той изглеждаше като дребно човече. И въпреки това, както твърдеше Поли по-късно, имаше известна прилика между нейното и неговото лице: нещо общо в израза. Това е изразът на всички лоши магьосници, „Знакът“, който Джейдис каза, че не открива в лицето на Дигъри. Единственото хубаво да видиш двамата заедно беше, че никога повече не би изпитал страх от вуйчо Андрю. Как да те е страх от червей, след като си видял гърмяща змия, или пък от крава, след като си видял разгневен бик.
„Пфу! — помисли си Дигъри. — Той пък какъв магьосник може да бъде? Нищо особено. Но за нея спор няма!“