Вуйчо Андрю продължи да потрива ръце и да се кланя. Опитваше се да каже нещо много любезно, но устата му бе пресъхнала и не успя да отрони дума. Неговият „експеримент“ с кръгчетата, както той го наричаше, се оказа по-успешен, отколкото се надяваше. Години наред се бе занимавал с магии, но винаги оставяше опасностите (доколкото бе възможно) за другите. Досега не му се беше случвало нищо подобно.
В този момент Джейдис проговори. Не особено високо, но в гласа й имаше нещо, което накара цялата стая да потрепери.
— Къде е Магьосника, който ме призова в този свят?
— Ами… ъ… мадам — вуйчо Андрю едва си поемаше дъх. — За мен е особена чест… Много съм благодарен… Изключително неочаквана радост… Ако бях имал време да се приготвя… Аз… Аз…
— Къде е Магьосника, глупако? — сряза го Джейдис.
— Аз… Аз съм, мадам. Надявам се да простите… ъ… някоя волност, която тези непослушни деца са си позволили. Уверявам ви, че нямаше никакво намерение…
— Ти? — гласът на Кралицата прозвуча още по-ужасяващо.
С няколко крачки прекоси стаята, сграбчи кичур от сивеещата коса на вуйчо Андрю и дръпна главата му назад, така че лицето му се озова право в нейното. Изучаваше го, както постъпи с Дигъри в двореца на Чарн. Вуйчо Андрю примигваше и нервно облизваше устни. Тя го пусна така внезапно, че той полетя назад и се облегна на стената.
— Виждам — произнесе тя презрително, — че си нещо като магьосник. Изправи се, пес такъв, и не се дръж, сякаш говориш с равнопоставен! Откъде знаеш магии? Кълна се, у теб няма кралска кръв.
— Е… може би не точно в буквалния смисъл… — заекваше вуйчо Андрю. — Кръвта ми не е точно кралска, мадам. Но родът Кетърли е доста древен. Стар род от Дорсетшир, мадам.
— Тишина! — обяви Вещицата. — Виждам какво представляваш. Ти си дребен магьосник, който си вре носа в книгите и работи по правилата. Няма истинска магия в кръвта или сърцето ти. Такива като теб ги изтребихме в моя свят преди хиляда години. Ще ти позволя да си мой слуга.
— Бих бил много щастлив… Очарован съм да ви бъда от помощ… Уверявам ви!
— Тишина! Прекалено много говориш. Чуй първата си задача! Очевидно сме в голям град. Незабавно ми осигури колесница, летящо килимче, опитомен дракон или каквото там е подходящо за кралските и благородни особи във вашия свят. После ще ме заведеш да намеря дрехи, бижута и роби, достойни за моя ранг. Утре започвам покоряването на света.
— Бих могъл… Веднага ще отида да намеря такси — едва пророни вуйчо Андрю.
— Спри! — заповяда Вещицата в момента, когато той стигна до вратата. — Дори да не ти хрумва мисъл за предателство! Виждам през стените и в съзнанието на хората. Погледът ми ще те следва, където и да отидеш. При първия признак на неподчинение ще ти направя страхотна магия: където и да седнеш, ще си мислиш, че си се насадил на нажежени железа, а легнеш ли в легло, невидими късове лед ще покрият краката ти. А сега върви!
Вуйчо Андрю излезе. Приличаше на куче с подвита опашка.
Децата се изплашиха да не би Джейдис да им напомни по някакъв начин за случката в гората. Тя обаче не каза нищо — нито сега, нито по-късно. Според мен (а и според Дигъри) умът й е така устроен, че изобщо не е в състояние да си спомня онова тихо място, независимо колко често попада или колкото дълго остава там. Сега, насаме с децата, тя сякаш не ги забелязваше. Такава беше. В Чарн не обърна никакво внимание на Поли (до края), защото искаше да се възползва от Дигъри. Сега разполагаше с вуйчо Андрю и не забелязваше Дигъри. Предполагам, повечето вещици са такива: не се интересуват от нещо или някого, ако не са им полезни; ужасно са практични. За няколко минути в стаята се възцари мълчание. Тишината се нарушаваше само от потропването на Джейдис с крак по пода. Ясно — започваше да губи търпение.
След малко рече като че ли на себе си:
— Какво ли прави този стар глупак? Защо не си взех камшика!
Напусна стаята, за да потърси вуйчо Андрю, без дори да удостои децата с поглед.
— Ох! — облекчено въздъхна Поли. — Крайно време е да се прибера. Ще си го отнеса.
— Добре, но се върни при първа възможност! — настоя Дигъри. — Толкова е страшно нейното присъствие тук. Трябва да съставим план.
— Сега всичко зависи от вуйчо ти — напомни Поли. — Той започна всичките тези истории с магии.
— Все пак ще дойдеш, нали? Не можеш да ме оставиш в тая каша.
— Ще се прибера вкъщи през тунела — заяви Поли доста хладно. — Така ще е най-бързо. А щом наистина искаш да ме видиш пак, не е ли редно да кажеш, че съжаляваш?