— Да съжалявам ли? — възкликна Дигъри. — Държиш се съвсем като момиче. Какво толкова съм направил?
— О, нищо, разбира се — изгледа го Поли саркастично. — Само дето едва не откъсна китката ми в Залата с фигурите като страхлив побойник, после удари камбанката с чукчето като последен глупак, а най-накрая се върна в гората, така че й даде време да те хване, преди да скочим в езерцето за вкъщи. Само толкова.
— О-о-о-о… — простена Дигъри, искрено учуден. — Е, добре, извинявам се! И наистина съжалявам за случилото се в Залата. Искрено се извинявам! А сега, моля те бъди добра и обещай, че ще се върнеш! Ще бъда в ужасна беда, ако ме изоставиш.
— Не виждам какво може да ти се случи. Господин Кетърли ще сяда върху нажежени железа и ще има късове лед в леглото си, нали?
— Не става въпрос за мен — възрази Дигъри. — Тревожа се за мама. Ами ако това чудовище нахълта в стаята й? Ще я изплаши до смърт.
— О, разбирам — гласът на Поли прозвуча съвсем различно. — Добре, предавам се. Ще се върна… ако имам възможност. Но сега наистина е крайно време да вървя.
Тя пропълзя през вратичката към тунела. Тъмното пространство между гредите, което само допреди няколко часа изглеждаше така вълнуващо, сега не предизвикваше никаква тръпка у нея.
Да се върнем при вуйчо Андрю. Докато слизаше по стълбището, клетото му старческо сърце биеше до пръсване и той непрестанно бършеше челото си с кърпичка. Стигна до спалнята си на долния етаж и се заключи вътре. Най-напред потърси в дрешника бутилката и чашата, скрити там, за да не ги намери леля Лети. Наля си чаша неприятно на вкус питие за възрастни и го изпи на един дъх. След това си пое дълбоко дъх.
— Честна дума — промърмори той, — ужасно съм потресен! Толкова е разстройващо! И да ми се случи на тези години!
Наля си втора чаша. И нея изпи. После започна да се преоблича. Ти никога не си виждал такива дрехи, но аз ги помня: висока лъскава твърда яка от тези, дето те принуждават непрекъснато да държиш брадичката си вирната; бяла жилетка с бродирана емблема и златна верижка на часовника отпред; параден фрак — от онези за сватби и погребения; висок цилиндър. На тоалетката имаше вазичка с цветя, поставена там от леля Лети. Взе едно цвете и го втъкна в бутониерата си. Извади чиста носна кърпа (много красива, такива няма откъде да си купиш днес) от малкото чекмедже вляво и я парфюмира. Взе монокъла с дебелата черна панделка и го намести на окото си. Едва тогава се погледна в огледалото.
Както е известно, децата правят едни глупости, възрастните — други. В този момент вуйчо Андрю започна да се държи глупаво за възрастта си. Сега, когато вече не беше с Вещицата в една стая, той забрави колко се бе изплашил, но все по-ясно се сещаше за необичайната й хубост. Не спираше да си повтаря: „Дяволски привлекателна жена… Да, да… дяволски привлекателна жена. Изключително същество.“ Дори успя някак да пренебрегне факта, че децата доведоха това „изключително същество“, и си въобрази как посредством своите магии я е призовал от неизвестни светове.
— Андрю, момчето ми — обърна се той към отражението си в огледалото, — доста си запазен за възрастта си. Особено привлекателен мъж си, да знаеш.
Досещате ли се? Глупавият старец наистина бе на път да си представи, че Вещицата ще се влюби в него. Вероятно двете питиета имаха нещо общо с тази история, както и официалното облекло. Но и без тях той бе суетен като паун — именно затова стана Магьосник.
Отключи вратата, слезе долу, изпрати една прислужничка да повика файтон (в онези дни всички имаха по много прислужници) и надзърна във всекидневната. Там, точно както очакваше, завари леля Лети да кърпи усърдно някакъв дюшек, проснат на пода близо до прозореца, а старата жена бе коленичила върху него.
— А, Летиша, скъпа моя — обади се вуйчо Андрю, — налага се… да изляза. — Дай ми назаем около пет лири, като добро миче. (Думата момиче той произнасяше „миче“).
— Не, Андрю скъпи — отвърна леля Лети с тих, но непреклонен глас, без дори да вдигне поглед от заниманието си. — Десетки пъти съм ти обяснявала, че няма да ти давам назаем пари.
— Моля те, не ставай опърничава, мило ми миче! — продължи вуйчо Андрю. — Изключително важно е. Ще ме поставиш в дяволски глупаво положение, ако не ми услужиш.
— Андрю — този път леля Лети го погледна в очите, — чудя се как не ти е неудобно да искаш пари от мен.
Зад тези думи се криеше дълга, скучна история на възрастните. На теб ти стига да знаеш, че вуйчо Андрю, който се бе захванал с „придвижването на деловите въпроси на скъпата Лети“, не бе работил дори един ден през живота си. Същевременно успя да натрупа големи сметки за бренди и пури (които леля Лети многократно плащаше) и докара сестра си до положение да се окаже доста по-бедна, отколкото беше преди тридесет години.