— Мило ми миче — не се предаваше вуйчо Андрю, — наистина не разбираш. Днес ще имам някои непредвидени разходи. Налага ми се да почерпя. Хайде, не ставай досадна!
— И кого, ако смея да запитам, ще черпиш именно ти, Андрю?
— Една… необикновена посетителка, която току-що пристигна.
— Необикновена, дрън-дрън! — присмя се леля Лети. — През последния час входният звънец не е звънял.
В този момент вратата се отвори със замах. Леля Лети извърна глава и удивена видя огромна, великолепно облечена жена със заголени ръце и блеснали очи да стои на прага. Беше Вещицата.
Глава седма
Какво се случи на входната врата
— И така, робе мой, колко дълго ще чакам за колесницата? — изкънтя гласът на Вещицата.
Вуйчо Андрю отстъпи ужасен. Сега, в нейно присъствие, всички налудничави мисли, които му минаха през главата, докато се съзерцаваше в огледалото, се изпариха. Но леля Лети веднага се изправи на крака и пристъпи към средата на стаята.
— И кое е това младо същество, Андрю, ако мога да попитам? — обади се леля Лети с ледени нотки в гласа.
— Изключителна чужденка… М-м-ного важна пер-сон-а-а — запелтечи той.
— Глупости! — сряза го леля Лети и се обърна към Вещицата: — Напусни къщата ми веднага, безсрамна натрапнице, или ще повикам полиция!
Тя взе Вещицата за артистка от циркова трупа, при това ни най-малко не одобри разголените й ръце.
— Каква е тази жена? — изкънтя отново гласът на Джейдис. — На колене, дребосък, преди да съм те унищожила!
— Не ми дръж такъв език в тази къща, ако обичаш, млада госпожо! — не й остана длъжна леля Лети.
Начаса, поне така се стори на вуйчо Андрю, Кралицата стана още по-висока. От очите й буквално хвърчеше огън. Тя протегна ръка по същия начин и изрече същите ужасно звучащи думи, които — спомняш си — съвсем неотдавна превърнаха в прах вратата на палата в Чарн. Нищо не се случи! Ако не броим, че леля Лети помисли думите за английски, и обяви:
— Така си и знаех! Тази жена е пияна. Пияна! Дори не е в състояние да говори ясно.
Вероятно Вещицата е преживяла ужасен момент. Не беше малко изведнъж да осъзнае, че способността й да превръща хората в прах — съвсем лесно занимание в нейния свят — не се проявява в нашия. Ала тя не загуби самообладание нито за миг. Без дори да се замисли върху разочарованието си, се стрелна напред, хвана леля Лети през врата и коленете, вдигна я високо над главата си, сякаш беше някаква си нищо и никаква кукла, и я хвърли към другия край на стаята. Докато леля Лети все още летеше във въздуха, прислужницата (за която утрото бе изпълнено с невероятни вълнения) подаде глава през вратата и съобщи:
— Карет’та дойде, сър!
— Води ме, робе мой! — заповяда Вещицата на вуйчо Андрю.
Той започна да мърмори нещо за „невиждано насилие… длъжен е да протестира“, но само с един поглед Джейдис го накара да млъкне. Изведе го не само от стаята, но и от къщата. На бегом Дигъри се спусна по стълбището — точно навреме, за да види как входната врата се затръшва зад гърба им.
— Леле! — не се въздържа той. — Тя тръгва из Лондон! С вуйчо Андрю! Какво ли ще последва?
— О, господин Дигъри — проплака прислужницата (денят й наистина бе удивително приятен), — мисля, че госпожица Кетърли се е ударила.
Двамата се втурнаха към всекидневната.
Ако леля Лети бе паднала върху голите дъски или дори върху килима, положително всичките й кости щяха да се натрошат. Ала за неин невероятен късмет тя се стовари върху дюшека. Леля Лети беше костелива стара дама, като повечето лели от онези дни. Вдиша малко амоняк, поседя минута-две и обяви, че нищо й няма, ако не се броят натъртванията. Без да губи време, взе нещата в свои ръце.
— Сара — разпореди тя на прислужницата (която никога не бе преживявала ден като този), — веднага иди в полицията и съобщи, че една опасна луда се разхожда на свобода. Аз ще имам грижата да отнеса обяда на госпожа Кърк лично.
Госпожа Кърк, естествено, е майката на Дигъри.
Болната получи обяда си, Дигъри и леля Лети също се нахраниха. След това момчето се отдаде на задълбочен размисъл.
Проблемът бе как да върнат Вещицата в нейния свят или поне да я махнат от нашия, колкото е възможно по-скоро. Каквото и да станеше, не биваше да й позволяват да буйства из къщата. В никой случай не трябваше да позволят майка му да я види. И стига да има начин, да й попречат да броди из Лондон. Дигъри не беше във всекидневната, когато тя се опита да „унищожи“ леля Лети, но видя как „унищожи“ вратите на Чарн. С други думи, познаваше ужасните й способности, но не подозираше, че е загубила част от тях, пристигайки в нашия свят. Помнеше обаче фикс идеята й да завладее земята. Затова в момента си представяше как тя унищожава Бъкингамския дворец или парламента. Почти бе убеден, че значителен брой полицаи вече са превърнати в малки купчинки пепел. Не виждаше какво може да предприеме.