„Кръгчетата — разсъждаваше Дигъри — действат като магнит. Успея ли да я докосна, като бързо нахлузя жълтото кръгче, двамата ще се озовем в Гората между световете. Дано пак й прималее там! Дали мястото й действа така, или беше резултат от шока, че е изтръгната от нейния собствен свят? Е, налага се да поема риска. Но как да открия чудовището? Леля Лети сигурно няма да ме пусне да изляза, ако не й кажа къде отивам. А и имам всичко на всичко две пенита. Ако започна да я търся из цял Лондон, ще ми трябват пари за автобуси и трамваи. Нямам представа откъде да започна. Дали вуйчо Андрю е все още с нея?“
Мисли, мисли и накрая реши: единствената възможност е да стои, да чака и да се надява, че вуйчо Андрю и Вещицата ще се върнат. Щом се приберат, той ще надене жълтото кръгче и ще се втурне към нея, преди тя да успее да се вмъкне в къщата. Значи, ще отиде да наблюдава входната врата, както котката дебне пред дупката на мишка. Нямаше да напусне наблюдателницата си нито за миг.
Влезе в трапезарията и „залепи“, така да се каже, лице за прозореца. От големия сводест прозорец се виждаха стъпалата към входната врата и част от улицата: нямаше начин някой да се появи на вратата и той да не го забележи. „Какво ли прави Поли?“ — помисли си Дигъри.
Доста се чуди по този въпрос, докато минаваше първият бавен половин час. Ала ти няма защо да се чудиш, защото ще ти кажа.
Поли се прибра вкъщи късно за обяд с обувки и чорапи вир-вода. На въпроса къде, за бога, е била и какви ги е вършила тя отговори: навън с Дигъри Кърк. Разпитът продължи и тя обясни, че си е намокрила краката в едно малко езеро, а то било в гора. А къде е гората? Не знаела. Да не би да е в някой от парковете? Тя отвърна достатъчно искрено, че вероятно гората е в някакъв парк. Така майката на Поли си представи как, без да съобщи на никого, момиченцето е отишло в непозната част на Лондон и се е забавлявало, газейки из локви. В заключение я порицаха колко непослушна е била. Ако нещо подобно се повтори, няма да й позволят да играе повече с „онова момче Кърк“. Поднесоха й оскъден обяд и я изпратиха в леглото, откъдето не биваше да мърда цели два часа (често срещано наказание през онези дни).
И така, докато Дигъри се взираше през прозореца на трапезарията, Поли лежеше в леглото. И двамата си мислеха как ужасно бавно тече времето. Аз лично бих предпочел да съм на мястото на Поли. Тя трябваше само да изчака да минат двата часа. А Дигъри през няколко минути чуваше приближаването на кола — я такси, я камионът на пекаря или на месаря завиваха зад ъгъла и всеки път той подскачаше: „Ето, идва“, но само за да открие, че се е излъгал. Между фалшивите тревоги — струваше му се, че са минали часове — часовникът тиктакаше монотонно, а някъде близо до тавана една огромна муха се блъскаше с жужене в стъклото. Къщата беше от онези, които в следобедните часове стават необичайно тихи и скучни и неизменно миришат на овнешко.
По време на безкрайното бдение се случи нещо съвсем дребно, но се налага да го спомена, защото впоследствие от него произтече нещо важно. Една жена донесе грозде за майката на Дигъри. Вратата на трапезарията беше отворена и нямаше начин Дигъри да не чуе разговора на жената и леля Лети в преддверието.
— Гроздето е великолепно! — прозвуча гласът на леля Лети. — Ако нещо ще й помогне, това ще свърши работа, сигурна съм. Клетата, мила Мейбъл! Само плодовете от Страната на младостта биха я облекчили. Нищо от този свят вече не може да й помогне.
Двете снишиха гласове, поговориха си още доста дълго, но той не долови нито дума.
Преди няколко дни положително нямаше да прояви никакъв интерес към споменатата от леля Лети Страна на младостта, защото възрастните често говорят, без да имат нещо конкретно предвид. Дори сега думите почти минаха край ушите му. Ала изведнъж се стресна. Да, разбира се, той знаеше (за разлика от леля Лети), че наистина съществуваха други светове — нали сам посети един от тях. Следователно не бе изключено някъде да съществува истинска Страна на младостта. Можеше да съществува какво ли не! Да речем, плод в някоя друга страна, от който майка му щеше да оздравее! И… О… Е, знаеш как е, когато започнеш да се надяваш на нещо, което отчаяно желаеш. Почти си готов да се пребориш с обзелата те надежда, защото е прекалено хубаво, за да е истина, а и толкова пъти преди това си бил разочарован. Именно така се чувстваше в момента Дигъри. Но защо да потъпква надеждата? Възможно бе, наистина беше възможно да е вярно. Вече се случиха толкова необичайни неща. Да не забравяме и вълшебните кръгчета. Вероятно съществуваха безброй много светове, в които да попаднеш през малките езера в гората. Защо да не изпробва всичките. И тогава… „Мама отново ще бъде здрава. Отново всичко ще е наред.“