През цялото време Дигъри се опитваше да намери място, от което да докопа Вещицата. Не беше никак лесно — от по-близката страна се тълпяха прекалено много хора, а за да стигне от другата, трябваше да мине между копитата на коня и оградата на къщата. Ако разбираш нещо от коне и особено ако беше видял състоянието на коня в момента, щеше да си дадеш сметка, че беше дяволски трудно да го направи. Дигъри знаеше много за конете и се приготви за действие в най-благоприятния момент.
Мъж с червендалесто лице и мека шапка най-после си проправи път с лакти и застана пред тълпата.
— Добър ден! Господин полицай — обади се той, — това е моят кон, дето е възседнала, и моят файтон-такси, дето го направи на трески.
— Говорете един по един, моля ви! Един по един — опита се да въдвори ред полицаят.
— Ама няма време — отвърна собственикът на файтона. — Зная си добичето. Не е обикновен кон. Баща му беше в кавалерията! Ако оная там не се спре, ами продължи да го нервира, ще има трупове, така да знаете! Дай сега да го хвана.
Полицаят, доволен от появата на достойно извинение, се отдръпна от коня. Кочияша пристъпи, погледна нагоре към Джейдис и доста кротко рече:
— Дай, госпожице, да му хвана главата, а вие се смъкнете оттам. Нали сте дама, надали ви се ще да ви се случи нещо лошо. Що не се приберете? Сръбнете си чаша чай и си полегнете. Знаете ли колко по-добре ще ви бъде? — В същото време той протягаше ръка към главата на коня: — Кротко, Стробери, мойто старо момче! Кротко!
За пръв път Вещицата проговори:
— Псе такова! — леденият й ясен глас се извиси над всички шумове. — Псе, не посягай! Ние сме Императрица Джейдис!
Глава осма
Боят до уличния фенер
— Ха, ’ператрица, тъй ли? Ще видим тая работа — обади се някой.
Друг допълни:
— Три пъти „ура“ за императрицата!
Няколко души откликнаха. Бледа руменина заля страните на Вещицата, която едва забележимо се поклони. Ала виковете преминаха в бурен смях и тя схвана, че всъщност й се подиграват. Изразът на лицето й се промени, тя прехвърли ножа в лявата си ръка и без никакво предупреждение направи нещо ужасно. Протегна дясната си ръка и с лекота, сякаш беше най-обикновеното нещо на света, изтръгна една от напречните пръчки на уличния фенер. Дори да бе загубила част от способността си да прави магии в нашия свят, ни най-малко не бе загубила силата си. Би прекършила железен прът, все едно че е захарна пръчка. Подхвърли новото си оръжие във въздуха, хвана го, размаха го и пришпори коня.
„Настъпи моят час“ — помисли си Дигъри, шмугна се между коня и оградата и пристъпи напред. Ако животното се забавеше само за миг, щеше да успее да пипне Вещицата за петата. Докато се промъкваше напред, чу смразяващо кръвта изтракване. Вещицата халоса полицейския началник по железния шлем с пръта и човекът се строполи на земята.
— Побързай, Дигъри! Трябва да се сложи край на това! — чу той глас до себе си.
Беше Поли, изскочила от леглото веднага, щом й разрешиха.
— Ама и теб си те бива — прошепна Дигъри. — Дръж се здраво за мен! Ти ще се занимаваш с кръгчето. Помни — жълтото! И не го слагай, преди да ти кажа.
Чу се нов трясък и още един полицай се сгромоляса. Последва гневен вик от тълпата:
— Хей, ’айде да я съборим! Грабвайте павета! Извикайте военните!
Повечето хора обаче побързаха да се отдалечат. Само Кочияша — очевидно най-безстрашният и най-добрият от присъстващите — стоеше близо до коня и като се стараеше да избягва насочените към него удари на пръта, продължаваше да се опитва да хване главата на Стробери.
Тълпата отново се разкрещя неодобрително. Край главата на Дигъри прехвърча камък. Долетя и гласът на Вещицата — ясен като камбана. Звучеше сякаш най-после е почти щастлива.
— Измет! Ще ми платите, когато завладея света ви! Камък върху камък няма да остане в града ви! Ще заприлича на Чарн, на Фелинда, на Сорлоис, на Брамандин.
Дигъри най-после хвана глезена й. Тя ритна назад и го уцели в устата. Болката го накара да я пусне. Устната му бе сцепена, а устата — пълна с кръв. Някъде съвсем наблизо дочу гласа на вуйчо Андрю, който изкрещя:
— Мадам… Скъпа моя… За бога, овладейте се!
Дигъри повторно се устреми към петата й и тя за втори път успя да се откъсне от него. И други мъже бяха повалени от железния прът. Той направи трети опит, хвана глезена й, вкопчи се в него с всички сили и извика на Поли:
— Давай!
В този миг, слава на небесата, сърдитите изплашени лица изчезнаха, гласовете замлъкнаха… Всички, с изключение на вуйчо Андрювия глас. Съвсем близо до Дигъри в тъмнината той виеше: