— О, какъв е този кошмар? Това ли е краят? Не мога да го понеса. Не е честно. Никога не съм възнамерявал да бъда истински магьосник. Това е някакво недоразумение. За всичко е виновна кръстницата ми. Протестирам! И като се има предвид какво е здравословното ми състояние… Та ние сме от стар род от Дорсетшир.
— Пфу! — пророни неволно Дигъри. — Не възнамерявахме да вземаме и него. Кълна се в шапката си, каква паника създава само! Тук ли си, Поли?
— Да, тук съм. Престани да ме буташ!
— Не те бутам — едва свари да каже Дигъри и главите им се показаха на топлата зелена слънчева светлина насред гората.
Излязоха от малкото езеро и Поли възкликна:
— Я виж! Довели сме и стария кон. И господин Кетърли. И Кочияша. Боже, каква сбирщина!
Щом Вещицата разбра, че пак е попаднала в гората, пребледня и отпусна глава, а лицето й докосна гривата на коня. Очевидно се почувства много зле. Вуйчо Андрю трепереше. Само конят Стробери тръсна глава и изцвили весело. Ясно, тук му беше добре. Най-после Дигъри го видя спокоен. Ушите му, доскоро прилепнали назад, щръкнаха, а дивият пламък в очите изчезна.
— Точно тъй, момчето ми! — потупа го Кочияша по врата. — Така е по-добре. Успокой се!
Стробери направи най-естественото нещо на света. Беше неимоверно жаден (и нищо чудно), затова пристъпи бавно към най-близкото езерце и нагази в него, за да пие вода. Дигъри продължаваше да стиска Вещицата за глезена, а Поли — ръката на Дигъри. Кочияша милваше врата на Стробери, а вуйчо Андрю, все още потресен, се бе вкопчил в другата му ръка.
— Бързо! — изкомандва Поли, като хвърли поглед към Дигъри. — Зелените!
Конят така и не успя да пие от водата. Цялата група се озова в пълен мрак. Стробери изцвили, вуйчо Андрю се разхленчи, а Дигъри подвикна:
— Този път извадихме късмет!
Последва кратка пауза. След малко се обади Поли:
— Не трябваше ли вече да сме пристигнали?
— Изглежда все пак сме някъде — потвърди Дигъри. — Поне аз съм стъпил на някаква повърхност.
— Ха. И аз! Сега, като ми обърна внимание, го забелязах — възкликна Поли. — Но защо е така тъмно? Да не би да сме се озовали в погрешно езерце?
— Не е изключено пак да сме в Чарн — предположи Дигъри. — Но да сме се върнали посред нощ.
— Не е Чарн — долетя гласът на Вещицата. — Това е празен свят. Тук няма нищо.
И действително доста приличаше на Нищо. Не проблясваха никакви звезди. Тегнеше такъв мрак, че изобщо не се виждаха един друг, без значение дали държаха очите си затворени или отворени. Под краката си усещаха хладна и плоска повърхност — може би беше земя, но определено не трева или дърво. Въздухът бе студен и сух и нямаше никакъв вятър.
— Сполетя ме съдбата ми — обяви Вещицата с ужасно спокоен глас.
— О, не говорете така — изхленчи вуйчо Андрю. — Скъпа моя, госпожице, за бога, не говорете така. Не е възможно да е толкова лошо. Ей, Кочияшо… Добри ми човече, да ти се намира случайно някоя бутилчица? Страшно се нуждая от капка за пийване.
— Чуйте! — разнесе се уверено и твърдо гласът на Кочияша. — Всички да запазят спокойствие, така е най-добре. Нали никой няма нещо счупено? Добре. Да сме благодарни, особено като се има предвид как се изтърсихме. Ако сме паднали в някой изкоп за нова станция на подземната железница, все някой ще дойде да ни извади, нали? А ако сме мъртви — не отричам, че и това може да ни е сполетяло — е, помнете: и по-лоши неща се случват в открито море. Така и така човек все някога умира. Водил ли си праведен живот, няма от какво да се страхуваш. Ако ме питате, най-добре е, докато чакаме, да изпеем един псалм.
И той направи точно това. Подхвана благодарствена песен за богатия урожай, „прибран непокътнат“. Не звучеше особено подходящо в място, където от незапомнени времена изглежда нищо не бе цъфтяло, но само този си спомняше. Децата пригласяха на хубавия му глас. Звучеше доста ободрително. Вуйчо Андрю и Вещицата не се включиха.
Към края на псалма Дигъри усети някакво подръпване за лакътя и от смесения дъх на бренди, пури и хубави дрехи реши, че вероятно е вуйчо Андрю. Възрастният предпазливо го дръпна настрани. Отдалечиха се на известно разстояние и той прилепи плътно устни до ухото на Дигъри:
— Хайде, момчето ми! Сложи си кръгчето! Да се махаме! — прошепна той.
Но Вещицата притежаваше изключително остър слух.
— Глупак! — изкънтя гласът й и тя скочи от коня. — Забрави ли, че чувам дори мислите ти? Пусни момчето! Не смей да извършиш предателство, защото ще ти отмъстя по такъв начин, за какъвто никога не си чувал, откакто съществуват всичките светове.