— Какво? Мислиш ме за толкова гаден — добави Дигъри, — че да си тръгна без Поли… И Кочияша… И коня… от такова място. О, дълбоко грешиш.
— Ти си просто много непослушно и нахално момченце — просъска вуйчо Андрю.
— Ш-ш-ш-т… — обади се Кочияша.
Всички се заслушаха.
Най-после нещо ставаше в мрака. Някой пееше. Звучеше от много далече и Дигъри трудно се ориентираше от коя посока долита. В един момент сякаш се носеше отвсякъде едновременно, в следващия му се струваше, че пеенето идва от земята под тях. Ниските тонове отекваха така дълбоко — нищо чудно да принадлежаха на самата земя. Не се чуваха думи. Дори едва се различаваше мелодия. Но каква мелодия! Беше най-красивият звук, който някога бе чувал. Прекрасен! Почти нетърпим за слушане. И на коня като че ли му допадна: животното изцвили, както цвили от години впрегнат в каруца кон, озовал се най-после на старото пасбище във фермата, където е тичал като жребче и вижда някой, когото помни с добро, някой, който крачи през тревата, за да му даде бучка захар.
— Господи! — възкликна Кочияша. — Не е ли прекрасно?
В следващия миг се случиха две чудеса едновременно: неочаквано към гласа се присъединиха и множество други гласове. Звучаха в пълна хармония, но бяха по-високи, някак студени, кънтящи; и другото — мракът над главите им изведнъж се изпълни със звезди. Не се появиха постепенно, една по една, както става в лятна вечер. В един момент цареше непрогледна тъмнина, а в следващия грейнаха хиляди светлинки — отделни звездички, съзвездия и планети, по-ярки и по-големи от която и да било в нашия свят. Нямаше облаци. Новите звезди и новите гласове се появиха едновременно. Ако ги беше видял и чул като Дигъри, нито за миг не би се усъмнил, че пеят самите звезди, че първият глас — плътният — ги бе накарал да се появят и да запеят.
— Слава на небесата! — провикна се Кочияша. — Щях да бъда много по-добър човек, ако знаех, че съществуват такива неща.
Сега гласът на земята звучеше по-силно и триумфално, а гласовете в небето — след като известно време звучаха високо — започнаха да отслабват. И в този момент се случи още нещо.
Много далече, някъде до хоризонта, небето посивя. Във въздуха се усети свеж лек ветрец. И на онова място небето бавно, но неотстъпно изсветляваше. На фона му се очертаваха тъмни хълмове. През цялото време гласът не спираше да пее.
Скоро светлината им позволи да огледат лицата си. Кочияша и двете деца стояха със зяпнали уста и грейнали очи. Опияняваха се от звуците като хора, на които това напомня нещо. И вуйчо Андрю беше зяпнал, но не от радост. Приличаше по-скоро на човек, чиято брадичка се е отдалечила от лицето. Стоеше с приведени рамене, коленете му трепереха. Гласът не му харесваше. С удоволствие би избягал и би се скрил в миша дупка, стига да имаше как. Ала изглежда от всички Вещицата разбираше по някакъв начин музиката най-добре. Стоеше със стиснати устни и свити в юмруци ръце. Откакто започна песента, изпитваше чувството, че този свят е пълен с по-различни и по-силни магии от нейната. Тя го ненавиждаше. Бе готова да размаже целия свят или светове на парчета само и само да спре. Конят стоеше с щръкнали напред уши и потреперваше. От време на време пръхтеше и риеше земята. Вече не приличаше на стар уморен файтонджийски кон. Сега човек можеше да повярва, че баща му е участвал в сражения.
Небето на изток менеше цвета си: от бяло в розово, от розово в златно. Гласът се извисяваше, извисяваше и накара въздуха да затрепти. И точно когато достигна най-мощните и възхитителни трели, слънцето изгря!
Дигъри никога не бе виждал подобно слънце. Слънцето над развалините на Чарн изглеждаше по-старо от нашето. Това изглеждаше по-младо. Почти личеше как радостно се смее, докато изгрява. А когато лъчите му се плъзнаха по земята, за пръв път видяха къде са попаднали: долина, прорязана от широка, бърза река, която лъкатушеше, устремена на изток към слънцето. На юг се издигаха планини, а на север — по-ниски хълмове. Но долината бе само от пръст, камъни и вода. Не се забелязваше нито дърво, нито храст, нито стръкче трева. Земята бе с различни цветове — всичките свежи, ярки и жизнени, които предизвикваха необикновено вълнение. Но щом съзряха самия певец, забравиха всичко останало.
Беше огромен лъв с гъста и лъскава козина. Стоеше с отворена паст (заради песента), извърнал глава към изгряващото слънце, на около петстотин крачки от тях.
— Този свят е отвратителен! — отсече Вещицата. — Да изчезваме! Пригответе Магията!
— Напълно съм съгласен с вас, мадам — присъедини се вуйчо Андрю. — Доста неприятно място. Напълно диво. Само да бях по-млад и да имах оръжие…