— Господи! — възкликна Кочияша. — Нали не мислите да го застреляте?
— Та кой би могъл? — обади се Поли.
— Приготви Магията, стари глупако! — заповяда Джейдис.
— Разбира се, мадам — отвърна вуйчо Андрю лукаво. — За целта двете деца трябва да ме докоснат. Веднага вземи кръгчето за вкъщи, Дигъри!
Искаше да се измъкне без Вещицата.
— А, правите го с кръгчета, така ли? — възкликна Вещицата.
Щеше да се добере до джоба на Дигъри, преди да се усети човек, но Дигъри сграбчи Поли и извика:
— Внимавайте! Ако някой от вас двамата направи само крачка, ние с Поли изчезваме, а вие оставате тук завинаги. Точно така. В джоба имам кръгче, което ще ни отведе с Поли вкъщи. Вижте, ръката ми е готова. Затова стойте настрана! Съжалявам за теб (погледна Кочияша) и за коня, но нищо не мога да сторя. А що се отнася до вас — той погледна вуйчо Андрю и Кралицата — и двамата сте магьосници, затова съвместният ви живот би ви допаднал.
— Млъкнете всички! — ненадейно се обади Кочияша. — Искам да послушам музиката.
Сега песента звучеше по друг начин.
Глава девета
Сътворението на Нарния
Лъвът крачеше напред-назад по пустата земя и пееше новата си песен — по-кротка, по-весела от онази, с която призова звездите и слънцето. Беше нежна и всепроникваща. Вървеше и пееше, а долината се покриваше с трева. Буквално извираше около лъва като вода. Понесе се по склоновете на хълмовете — същинска вълна. След броени минути вече пълзеше в подножието на далечните планини и с всеки изминал миг правеше новия свят да изглежда по-жизнен. Чуваше се как лекият ветрец минава през тревите. Скоро се появи и друга растителност. Високите склонове обраснаха с храсти. Мъхести туфи в по-наситено зелено се появиха из долината. Дигъри не се досещаше какво представляват, докато не видя една в краката си: малко, бодливо растение с десетки разклонения, които се покриваха със зеленина почти по два пръста на всеки две секунди. Сега вече го заобикаляха десетки подобни растения. И когато станаха на ръст колкото него, той разбра какво всъщност представляват.
— Дървета! — възкликна Дигъри.
Досадното бе, както обясняваше Поли по-късно, че не оставяха човек да наблюдава на спокойствие. В мига, в който Дигъри извика „Дървета!“, се наложи да отскочи, защото вуйчо Андрю се промъкваше към него и се готвеше да бръкне в джоба му. Дори да бе успял, вуйчо Андрю нямаше да има особена полза, защото се беше насочил към десния джоб: нали все още си мислеше, че зелените кръгчета ще го върнат вкъщи. Но Дигъри, разбира се, не желаеше да се лиши и от тях.
— Спри! — провикна се Вещицата. — Назад! Още по-назад! Приближи ли се някой дори на десет крачки до децата, ще му размажа главата. — Стискаше в ръка железния прът, изтръгнат от фенера, и бе готова да го хвърли. Никой не се съмняваше, че попадението й ще бъде точно. — Така значи — продължи тя, — готов си да се измъкнеш заедно с момчето във вашия свят и да ме оставиш тук!
Гневът на вуйчо Андрю най-после взе връх над страховете му.
— Да, мадам, точно така — потвърди той. — Стига да имам възможност, непременно ще го направя. Това е мое право. Вие се отнесохте възмутително и отвратително с мен. Постарах се да ви окажа толкова любезност, колкото е по силите ми. И каква се оказа наградата ми? Вие ограбихте, налага се да повторя думата ограбихте, един бижутер. Настояхте да ви предложа изключително скъп, да не кажа показен, обяд, макар да бях принуден да заложа часовника и верижката си, за да го платя (длъжен съм да ви уведомя, мадам, в моето семейство нямаме навика да посещаваме заложни къщи, ако не броим братовчеда Едуард). По време на този напълно негоден за консумиране обяд (още усещам последиците му) вашето поведение и разговори привлякоха неблагосклонното внимание на всички присъстващи. Вие ме опозорихте публично. Никога повече няма да посмея да стъпя в онзи ресторант. Нападнахте полицията. Откраднахте…
— О, спрете, господине, спрете! — обади се Кочияша. — Сега е моментът да гледаме и слушаме какво става наоколо, няма време за приказки.
И наистина имаше какво да се слуша и какво да се гледа. Появилото се до Дигъри дърво вече се превърна в огромен бук, чиито клони нежно се поклащаха над главата му. А всички стояха върху свежа зелена трева, осеяна с маргаритки и лютичета. Малко по-далече, по брега на реката, се поклащаха върби. От другата страна се виждаха люлякови храсти, диви рози и рододендрони. Конят хрупаше прясна трева.