През цялото време лъвът се движеше величествено напред-назад, а песента му не секваше. Известно безпокойство предизвикваше приближаването му. Той обикаляше наоколо и при всеки нов кръг се оказваше все по-близко. Поли намираше песента все по-интересна. Стори й се, че долавя връзка между музиката и нещата, които се случват. На около стотина крачки, върху хребета, изникна редичка от тъмни ели и тя ги свърза с няколкото последователни протяжни гърлени тонове, които лъвът издаде само преди миг. Той подхвана забързана серия от по-меки тонове и тя не се изненада, като видя как навсякъде изникват иглики. Обзе я странно вълнение. Вече непоколебимо вярваше, че всички неща се появяват (по нейните думи) „от главата на лъва“. „Слушаш ли песента му, чуваш какво измисля; погледнеш ли наоколо — виждаш го.“ Всичко бе така вълнуващо, че тя нямаше време да се изплаши. Ала Дигъри и Кочияша се притесняваха малко или много от постепенното приближаване на лъва. Що се отнася до вуйчо Андрю — зъбите му тракаха, но понеже коленете му трепереха, нямаше как да побегне.
Неочаквано Вещицата пристъпи смело към лъва. Той идваше насреща, все така пеейки, с бавни тежки стъпки. Застана на не повече от десетина крачки. Тя вдигна ръка и запрати железния прът към главата му.
Никой — особено Джейдис — не би пропуснал целта от такова разстояние. Прътът удари лъва точно между очите. Плъзна се и тупна на земята. Лъвът продължаваше да се приближава. Походката му нито се ускори, нито се забави. Дори не беше ясно дали е разбрал, че са го ударили. Меките му лапи не вдигаха никакъв шум, ала се усещаше как земята потреперва под тежестта му.
Вещицата изпищя и побягна. След няколко мига изчезна сред дърветата. Вуйчо Андрю се извърна, за да последва примера й, препъна се в някакъв корен и заби нос в малко поточе, което течеше към реката. Децата не бяха в състояние да помръднат. Впрочем не бяха съвсем сигурни дали искат да го сторят. Лъвът не им обърна никакво внимание. Огромната му червена паст зееше отворена, но от нея се носеше песен, а не рев. Мина така близо край тях, че можеха да докоснат гривата му. Ужасно се страхуваха да не извърне глава и да ги погледне, а същевременно по някакъв странен начин искаха да направи точно това. Подмина ги сякаш бяха невидими. След няколко крачки се извърна, мина повторно край тях и продължи на изток.
Вуйчо Андрю се надигна, като кашляше и пръскаше слюнки.
— Хайде, Дигъри! — подкани той. — Отървахме се от оная жена и ужасният лъв изчезна. Дай ръка, надени кръгчето и веднага да тръгваме!
— Не се приближавай! — предупреди го Дигъри и отстъпи. — Пази се от него, Поли! Ела до мен! Вуйчо Андрю, да знаеш, направиш ли само още една крачка — ние изчезваме.
— Веднага направи каквото ти казвам! — кресна вуйчо Андрю. — Ти си едно непослушно, зле възпитано хлапе.
— От какво се страхуваш? — попита Дигъри. — Искаме да останем още малко и да видим какво ще стане. Нали и ти беше любопитен какво има в другите светове? Не ти ли харесва сега, когато си тук?
— Да ми харесва! — възкликна вуйчо Андрю. — Само виж в какво състояние съм. Та това е най-хубавата ми жилетка, най-хубавият ми фрак. — Действително, той представляваше ужасна гледка. Нищо чудно — колкото си по-издокаран, толкова по-лошо ще изглеждаш, след като изпълзиш от строшен файтон и цопнеш в кален поток. — Не казвам — продължи той, — че мястото не представлява интерес. Ако бях по-млад… Вероятно бих успял да придумам някой енергичен млад мъж, за предпочитане опитен ловец, да дойде по тези места пръв… В тази страна има изгледи да се направи нещо. Климатът е възхитителен. Никога не съм дишал подобен въздух. Дори щеше да ми се отрази добре, предполагам, ако… обстоятелствата бяха по-различни. Ех, защо нямаме пушка!
— Забрави за пушката! — обади се Кочияша. — Отивам да разчеша Стробери. Конят ми има повече здрав разум от някои хора, дето мога да назова.
Приближи до Стробери и започна да му говори успокоително, както правят конярите.
— Да не си въобразяваш, че този лъв може да бъде убит с пушка? — възрази Дигъри. — Та той сякаш въобще не забеляза удара с железния прът.
— Независимо от всичките й недостатъци мичето е храбра, момчето ми — отбеляза вуйчо Андрю. — Постъпката й беше доста смела.
Той потри ръце и кокалчетата му изпукаха, сякаш отново забрави страха си от Вещицата.
— Постъпката й беше отвратителна — отсъди Поли. — Какво лошо й направи той?
— Ха, какво е това? — Дигъри се втурна напред да види какво се бе появило само на няколко крачки от него. — Хей, Поли, ела да погледнеш!
Вуйчо Андрю също пристъпи, но не от любопитство, а защото искаше да е близо до децата — в случай че се появи възможност да открадне кръгчетата. Но след като забеляза какво разглежда Дигъри, дори неговият интерес се пробуди. Пред тях бе съвършено умалено копие на уличен фенер — няколко педи високо. То растеше и се оформяше, докато го наблюдаваха. Точно както дърветата преди малко.