— И е живо… Искам да кажа, светна — посочи Дигъри.
Беше самата истина. Ярката слънчева светлина, разбира се, пречеше да се види ясно малкото пламъче във фенера, освен ако не го засенчеха.
— Забележително! Наистина забележително! — мърмореше вуйчо Андрю. — Дори аз не съм сънувал подобна магия. Попаднали сме в свят, където всичко, дори уличните фенери, оживяват и растат. Чудя се от какво ли семе пониква уличен фенер?
— Не виждаш ли? — попита Дигъри. — Именно тук падна железният прът. Онзи, който тя откърти от фенера в нашия свят. Прътът потъна в земята и сега се появява като малък уличен фенер. (Но вече не беше толкова малък — на височина стана колкото Дигъри.)
— Удивително! Удивително! — не преставаше да изразява смайването си вуйчо Андрю и все по-усилено потриваше ръце. — Ха, ха… А те се присмиваха на моите магии. Глупавата ми сестра ме смята за луд. Чудя се какво би казала сега? Открих свят, в който всичко прелива от живот и растеж. Колумб… Какво ще ми разправят за Колумб? Какво е Америка в сравнение с това? Потенциалните търговски възможности на тази страна са неограничени. Докарай няколко стари парчета желязо тук, зарови ги и ще поникнат чисто нови локомотиви, бойни кораби и каквото си поискаш. Нищо няма да ми струват, а в Англия ще ги продам на действителната им цена. Ще стана милионер. А и какъв климат! Чувствам се с години по-млад. Мога да отворя санаториум. Ще си докарвам по двадесет хиляди годишно. Разбира се, ще се наложи да посветя неколцина в тайната. Но първо трябва да се застреля звярът.
— Вие сте досущ като Вещицата — обади се Поли. — Само за убийства мислите.
— А що се отнася до мен — продължаваше вуйчо Андрю щастливите си мечти, — не се знае до каква възраст ще доживея, ако се заселя тук. А този въпрос не е за подценяване, когато човек достигне шестдесетте. Не бих се изненадал, ако в тази страна не остарея дори ден повече. Изумително! Страната на младостта!
— О! — възкликна Дигъри. — Страната на младостта. Наистина ли мислиш, че сме попаднали в нея? — Той веднага си спомни какво каза леля Лети на жената, която донесе гроздето и отново го завладя сладка надежда. — Вуйчо Андрю, мислиш ли, че тук има нещо, което би изцерило мама?
— За какво приказваш? — стъписа се вуйчо Андрю. — Та тук да не е аптека? Но както обърнах внимание…
— Ти не даваш две пари за нея! — възмути се от вдън душа Дигъри. — Така и предполагах. Ала тя ти е сестра и моя майка. Няма значение! Ще попитам лъва дали ще ми помогне.
Обърна се и бързо се отдалечи. Поли изчака миг и се втурна след него.
— Ей! Спри! Върни се! Това момче полудя! — разкрещя се вуйчо Андрю.
Старият мъж тръгна предпазливо след децата, като спазваше известна дистанция — нито искаше да се отдалечи прекалено много от зелените кръгчета, нито имаше желание да се озове прекалено близо до лъва.
След малко Дигъри стигна до края на гората и спря. Лъвът продължаваше да пее. Но и този път песента звучеше по друг начин. Приличаше повече на нещо, което ние бихме нарекли мелодия, но звучеше по-диво. Караше те да тичаш, да скачаш, да се катериш. Идеше ти да викаш. Пораждаше желание да се втурнеш към другите хора и да ги прегърнеш или да се биеш с тях. От песента Дигъри се разгорещи, а лицето му почервеня. Тя оказа въздействие и върху вуйчо Андрю, защото се чуваше как си мърмори:
— Темпераментно миче! Жалко, че такъв й е нравът, но е дяволски привлекателна жена независимо от всичко.
Ала онова, което песента правеше с двете човешки същества, бе нищо в сравнение с онова, което правеше с природата.
Представете си огромна тревна площ, която кипи като вода в казан. Няма как по-точно да опиша какво ставаше. Докъдето поглед стига по повърхността, се появяваха малки издутини, всичките с различен размер: някои колкото къртичини, други — колкото колело на каруца, две — колкото малка селска колиба. Издутините се движеха, набъбваха, разпукваха се и от тях потичаше пръст, а от всяка издутинка се появяваше животинче. Къртиците пропълзяха точно както би ги видял да се показват в Англия. Кучетата показаха глави и залаяха, провирайки се нагоре точно както си виждал да минават през тясна дупка. Най-любопитни за гледане се оказаха елените, понеже рогата им, естествено, се появяваха много преди останалата част от тялото. В началото Дигъри дори реши, че отново вижда дървета. Всички жаби се появиха близо до реката и с „ква-ква“ шумно скочиха право във водата. Пантерите, леопардите и другите подобни животни на мига се захванаха да изближат пръстта от хълбоците си, а после — да подострят нокти в дънерите на дърветата. Огромни ята птици накацаха по дърветата. Прелитаха пеперуди. Пчелите трескаво се засуетиха около цветята, сякаш нямаха секунда за губене. Но най-великият момент бе, когато се пръсна най-голямата издатина, сякаш стана малко земетресение, и оттам се появиха извитият гръб, едрата мъдра глава и четирите набръчкани крака на слона. Сега вече песента на лъва почти не се чуваше. Наоколо се носеше грачене, гукане, кукуригане, мучене, цвилене, лаене, виене, блеене и тръбенето на слона.