Дигъри вече почти не чуваше лъва, но го виждаше така едър и бляскав, че не можеше да откъсне очи от него. Останалите животни очевидно не се страхуваха от него. В този момент Дигъри чу тропот на копита зад гърба си. После край него препусна старият файтонджийски кон и се присъедини към животните. (Въздухът очевидно му понасяше, както и на вуйчо Андрю. Вече не приличаше на окаян дръглив лондонски кон. Вдигаше високо крака и държеше главата си изправена.) И едва сега лъвът млъкна. Движеше се напред-назад сред животните. От време на време приближаваше до някоя двойка животни (винаги към две едновременно) и докосваше носовете им със своя. Докосна по чифт представители на бобрите, на леопардите, на елените (един елен и една сърна). Някои животни подмина. Ала двойките, които докосна, незабавно се отделиха от себеподобните си и го последваха. Спря и докоснатите същества образуваха широк кръг около него. Другите, недокоснатите, започнаха да се разотиват. Шумът от стъпките им постепенно заглъхна в далечината. Избраните животни стояха в пълно мълчание с вперени в лъва очи. Тези от семейство Котки размахваха от време на време опашка, но иначе и те стояха неподвижно. За пръв път през този ден настъпи пълна тишина, ако изключим ромоленето на водата. Сърцето на Дигъри заби лудо. Очакваше да се извърши нещо много тържествено. Нито за миг не забравяше за майка си, но ясно осъзнаваше невъзможността дори заради нея да прекъсне събитието.
Лъвът не мигаше — гледаше животните втренчено, сякаш готов да ги изгори с поглед. Постепенно с тях настъпи промяна. По-дребните — зайци, къртици и други такива — станаха доста по-големи. Най-едрите — забелязваше се особено ясно при слона — станаха по-малки. Много от животните се изправиха на задните си крака. Някои наведоха глава на една страна, все едно полагаха усилие да разберат нещо. Лъвът отвори уста, но не се чу никакъв звук. Бавно издиша топъл въздух. Всички животни се разлюляха, както силният вятър разлюлява редица от дървета. Високо над главите им, скрити отвъд синевата на небето, звездите отново запяха чиста, студена и сложна мелодия. Последва бързо проблясване като от огън (но никого не изгори) или от небето, или от лъва. Кръвта в жилите на децата се смрази, когато най-гърленият и най-дивият глас, чут някога от тях, изрече:
— Нарния, Нарния, Нарния, събуди се! Обичай! Мисли! Говори! Нека дърветата вървят! Нека зверовете говорят! Нека водите бъдат божествени!
Глава десета
Първата смешка и други работи
Звучеше, разбира се, гласът на Лъва. Децата отдавна бяха сигурни, че той може да говори. Независимо от това останаха възхитени и шокирани, когато го стори.
Между дърветата пристъпваха диви същества: боговете и богините на гората. Появиха се още фавни, сатири и джуджета. От реката изплува Водния бог с нимфите — неговите дъщери. Всички, които се появиха, заедно с другите животни и птици отвърнаха всеки със своя глас — нисък или висок, плътен или ясен:
— Поздравяваме те, Аслан! Чуваме те и ти се подчиняваме. Будни сме. Обичаме. Мислим. Говорим. Знаем.
— Но, моля, още не знаем кой знае колко — обади се носов глас.
Децата подскочиха от изненада — бе проговорил старият файтонджийски кон.
— О, Стробери — възкликна Поли, — така се радвам, че си от избраните Говорещи зверове.
А Кочияша, застанал до децата, рече изумен:
— Не мога да повярвам. Но пък винаги съм казвал, че конят ми е изключително умен.
— Същества, дарявам ви със самите вас — долетя силният, щастлив глас на Аслан. — За вечни времена ви давам Нарния. Давам ви горите, плодовете, реките. Давам ви звездите, давам ви себе си. Немите животни, които не избрах, са също ваши. Отнасяйте се внимателно към тях и ги щадете, но не се връщайте към техните навици, иначе ще престанете да бъдете Говорещи зверове. Защото измежду тях бяхте избрани и при тях може да се върнете. Затова — внимавайте!