— Непременно, Аслан, непременно — откликнаха всички.
Една самонадеяна Чавка добави високо:
— Не се безпокой!
Останалите току-що бяха замълчали, затова думите й прозвучаха отчетливо и високо в настъпилата всеобща тишина. Сигурно и на теб ти се е случвало, например бил си на гости и в стаята е имало много хора. От притеснение Чавката скри глава под крилото си, сякаш се готвеше да заспи. А другите животни започнаха да издават различни странни звуци — по този начин се смееха. Естествено, никой от нашия свят никога не е чувал подобно нещо. Опитаха се да потиснат напушилия ги смях, но Аслан им каза:
— Смейте се и не се страхувайте, същества! Сега, когато вече не сте неми и обикновени, не е задължително винаги да сте сериозни. Защото шегите, както и справедливостта съпътстват говора.
Всички се отпуснаха на воля. Настъпи страхотно веселие, дори Чавката събра кураж, кацна между ушите на файтонджийския кон и запляска с криле.
— Аслан! Аслан! Нима направих първата смешка? Ще стане ли известно на всички как сътворих първата смешка? — каза тя.
— Не, малка приятелко — отвърна Лъва. — Не ти сътвори Първата смешка. Ти се превърна в посмешище.
Последва залп от смехове, но Чавката не се обиди. И тя се смя с всички, докато конят не тръсна глава. Чавката загуби равновесие и се устреми към земята, но преди да тупне, се сети, че има криле.
— А сега — привлече вниманието им Аслан, — когато Нарния е създадена, нека помислим за нейната безопасност. Ще призова някои от вас при себе си. Ела ти, главно Джудже, и ти, Бог на реката, и ти, Дъбе, и ти, Бухале… Да дойдат и двата Гарвана, и Слона. Трябва да поговорим. Защото, макар светът ни да е сътворен едва преди пет часа, в него вече проникна зло.
Призованите пристъпиха напред. Аслан се отправи на изток, а те го последваха. Останалите започнаха да говорят един през друг. Някой попита:
— Какво каза той, че се е появило в нашия свят? Никназло? Какво е „Никназло“?
— Не, не… Каза „Проникназло“ — поправи го друг.
— А какво е „Проникназло“? — полюбопитства трети.
— Слушай! — рече Дигъри на Поли. — Ще го последвам… Имам предвид, Аслан, Лъва. Трябва да поговоря с него.
— Дали ще успеем? — усъмни се Поли. — Аз самата не бих се осмелила.
— Налага се. Става въпрос за мама. Той единствен е способен да ми даде нещо, което да я изцери.
— Ще дойда с теб — обади се Кочияша. — Харесвам го. Не допускам другите животни да ни се нахвърлят. А и искам да кажа нещо на стария Стробери.
Тримата пристъпиха смело напред — или поне толкова смело, колкото можеха — и тръгнаха към групата животни. Събраните бяха така улисани да се опознаят и сприятелят, че забелязаха тримата пришълци едва когато те приближиха. Не чуха и вуйчо Андрю, който бе застанал разтреперан малко по-назад и викаше (но не с цяло гърло):
— Дигъри! Върни се! Върни се веднага, щом ти казвам! Да не си посмял да направиш още една крачка!
Тримата се озоваха непосредствено до животните, които замълчаха и се вторачиха в хората.
— Ха — обади се по някое време Бобъра, — какво, в името на Аслан, е това?
— Моля ви… — подхвана Дигъри доста запъхтяно, но Заека се намеси:
— Според мен са някакъв гигантски вид маруля.
— Не, честна дума не сме — обади се Поли разтревожено. — Изобщо не сме вкусни за ядене.
— Ето, чувате ли — обърна им внимание Къртицата. — Те говорят. Кой е чувал за говорещи марули?
— Сигурно това е втората смешка — предположи Чавката.
Пантерата, която си миеше лицето, спря за миг, за да отбележи:
— Дори да е така, не могат да се сравнят с първата смешка. Поне аз не виждам нищо смешно в тях — тя се прозя и продължи заниманието си.
— О, моля ви — обади се отново Дигъри. — Страшно бързам. Трябва да видя Лъва.
През цялото време Кочияша се опитваше да привлече вниманието на Стробери. Най-после успя.
— Хайде, Стробери, момчето ми — уговаряше го той, — нали ме познаваш? Няма да стоиш там и да твърдиш, че не знаеш кой съм, нали?
— За какво приказва Нещото? — чуха се няколко гласа, отправени към коня.
— Ами — подхвана Стробери бавно, — не знам точно. Все пак мисля, засега никой от нас още не знае особено много. Но някаква смътна идея ми подсказва, че някога преди съм виждал подобно същество. И имам чувството, че съм живял и на друго място… преди Аслан да ни събуди, което стори само преди минути. Но всичко ми е така объркано. Като на сън. Но в съня си съм виждал такива като тези тримата.
— Какво? — не вярваше на ушите си Кочияша. — Не ме познаваш? Аз, който ти носех гореща каша, когато вечер не ти беше добре. Аз, който винаги така старателно съм те разчесвал? Аз, който никога не забравях да метна чул на гърба ти, когато ставаше студено? Не очаквах това от теб, Стробери!