— Май нещо си припомням — замислено отговори Коня. — Да… Чакай да помисля, да помисля… Да. Връзваше едно омразно черно нещо зад гърба ми, удряше ме и ме караше да тичам. И колкото и надалеч да тичах, черното нещо все подрънкваше зад мен.
— Трябваше да си изкарваме прехраната — защити се Кочияша. — И твоята, и моята. И ако нямаше работа и си спестявах камшика, нямаше да има конюшня, сено, каша и овес. Защото все пак и овес ядеше, когато имах възможност. Няма да отречеш.
— Овес? — повтори Конят, а ушите му щръкнаха. — Да, помня нещо такова. Да, да… Все повече и повече неща си припомням. Ти вечно седеше някъде отзад, а аз все тичах и теглех теб и черното нещо. Аз вършех цялата работа.
— Наистина, през лятото ставаше така — съгласи се Кочияша. — Тежка работа за теб и сенчесто местенце за мен. Но какво ще кажеш за зимата, старо момче, когато ти беше завит, а аз седях там горе, краката ми замръзваха, носът ми едва не окапваше, ръцете ми се вкочанясваха, така че едва държах юздите?
— Беше жесток, неприятен свят — отсече Стробери. — И никаква прясна трева. Само камъни.
— Вярно, друже, вярно! — съчувствено рече Кочияша. — Жесток свят си беше. Винаги съм казвал, че ония павета са истинско мъчение за конете. Но Лондон е такъв. Не ми харесваше повече, отколкото на теб. Ти беше кон, расъл в провинцията, а и аз я предпочитах. Когато живеех на село, пеех в хора. Но там нямаше как да си изкарвам прехраната…
— О, моля ви, моля ви! — обади се Дигъри. — Нека да тръгваме! Лъва се отдалечава все повече. А е много важно да поговоря с него.
— Слушай, Стробери — предложи Кочияша, — този момък иска да попита нещо Лъва… Дето наричате Аслан. Защо не му позволиш да те яхне (той ще ти е много благодарен) и не го отведеш при Лъва? А аз и момиченцето ще ви последваме.
— Да ме яхне? — повтори Стробери. — А, сега се сещам. Това значи да седне на гърба ми. Помня, че много отдавна един от вас, двукраките, правеше същото. И имаше едни твърди бели бучки, които ми даваше. На вкус бяха… изключителни! Дори по-сладки от тревата!
— А, това са захарчета — сети се Кочияша.
— Моля те, Стробери — обади се отново Дигъри, — позволи ми да те яхна и ме отведи при Аслан!
— Е, не възразявам — съгласи се Коня. — Един път може. Хайде, качвай се!
— Добрият ми стар Стробери — разнежи се Кочияша. — Хайде, момче, ще ти помогна!
Дигъри се озова върху гърба на Стробери. Чувстваше се отлично — и преди бе яздил пони без седло.
— Да вървим, Стробери! — подкани той.
— Нямаш ли случайно от ония белите неща, а? — запита Коня.
— Боя се, че не — призна Дигъри.
— Е, здраве да е! — примири се Стробери и потегли.
В този момент един едър Булдог, който душеше и се озърташе наоколо, изведнъж се обади:
— Вижте. Онова там не е ли още едно от тези странни същества? Ей там, до реката, под дърветата.
Всички животни се обърнаха и видяха вуйчо Андрю, застанал между рододендроните с надеждата да не го забележат.
— Хайде! — обадиха се едновременно няколко гласа. — Да отидем да проверим.
И докато Стробери бързо се отдалечаваше с Дигъри върху гърба си (Поли и Кочияша ги следваха пеша), повечето животни се спуснаха към вуйчо Андрю с рев, лай, пръхтене и други шумове, които показваха възбудения им интерес.
Сега нека се върнем малко назад и да обясним как изглеждаше всичко случило се в очите на вуйчо Андрю. За разлика от Кочияша и децата той го видя по съвсем друг начин. Защото онова, което виждаш и чуваш, до голяма степен зависи от мястото, където стоиш. Зависи и какъв човек си.
Откакто се появиха животните, вуйчо Андрю отстъпваше все по-назад и по-назад към гъсталака, без да откъсва очи от тях. Но всъщност не се интересуваше истински какво правят, а дали няма внезапно да се втурнат към него. И той като Вещицата беше ужасно практичен. Той изобщо не забеляза как Аслан подбира по една двойка от всеки вид животни. Само видя или си мислеше, че вижда много опасни диви зверове да се разхождат наоколо. И непрекъснато се чудеше защо животните не бягат от големия лъв.
Настъпи великият миг. Зверовете проговориха, но той пак не забеляза нищо. Поради много интересна причина. В самото начало, още когато беше тъмно и Лъва започна да пее, вуйчо Андрю съобрази, че звукът всъщност е песен. Ала никак не я хареса. Тази песен го подсети за неща, за които не желаеше нито да мисли, нито да чувства. После слънцето изгря и той видя певеца. Пееше Лъва („Само някакъв си лъв“, както си помисли). Опита се с всички сили да пренебрегне песента на Лъва — каква ти песен, само ръмжене, като всяко ръмжене на лъв от която и да било зоологическа градина по света. „Само ми се е сторило, че пее“, мислеше си той. „Въобразил съм си го. Нервите ми не са наред. Та кой е чул лъв да пее?“ И колкото по-дълго и по-красиво пееше Лъва, толкова по-усилено вуйчо Андрю си втълпяваше: „Не, рев е.“ Работата е там, че когато гледаш да се изкараш по-глупав, отколкото си, обикновено успяваш. Така стана и с вуйчо Андрю. Вече не чуваше нищо от песента на Аслан, чуваше само рев. А след време нямаше да чува друго, дори да искаше. Най-накрая Лъва проговори: „Нарния, събуди се!“, ала думите изобщо не стигнаха до вуйчо Андрю. Отговора на животните той схвана само като лай, ръмжене, цвилене и виене. А когато се разсмяха… Можеш да си представиш! Това бе едно от най-лошите неща, случили се някога на вуйчо Андрю — долови единствено ужасен, кръвожаден вой на гладни и разгневени зверове. После, обхванат от ужас, видя трите човешки същества да излизат на открито, за да пресрещнат животните.