„Какви глупаци! — рече си той. — Сега зверовете ще погълнат кръгчетата заедно с децата и никога няма да успея да се върна у дома. Какъв егоист е Дигъри! А и останалите не са по-добри. Ако искат да загубят живота си, това си е тяхна работа. Но какво ще правя аз? За това изобщо не мислят. Никой не мисли за мен.“
И накрая, когато животните вкупом се насочиха към него, той се обърна и хукна да спасява кожата си. Ясно бе, че въздухът на новия свят влияеше благоприятно на вуйчо Андрю. В Лондон се чувстваше прекалено стар да тича, а сега бягаше тъй бързо, че положително щеше да спечели всяко надбягване в което и да било английско училище. Пешовете на фрака му се вееха след него и разкрасяваха гледката. Но, разбира се, нямаше полза. Повечето от животните зад него бяха бързоноги. За първи път в живота си те се впускаха в такава надпревара и всички копнееха да впрегнат в работа новите си мускули.
— След него! След него! — викаха те. — Може това да е „Проникназло“! Бързо! Давайте! Пресечете му пътя! Заобиколете го! Хайде! Ура!
Само за минути няколко от животните го изпревариха, застанаха в редица пред него и му препречиха пътя. Останалите го притиснаха отзад. Накъдето и да се обърнеше, виждаше ужасна гледка. Рогата на могъщи елени и огромната глава на Слона почти докосваха лицето му, мечки го гледаха със сериозно изражение, тежки глигани грухтяха зад гърба му, хладнокръвни леопарди и пантери със саркастични муцуни (както му се струваше) се взираха в него и размахваха опашки. Най-много го порази броят на зиналите уста. Животните всъщност бяха отворили уста, защото се бяха задъхали, а той си мислеше, че се канят да го изядат.
Вуйчо Андрю стоеше разтреперан и залиташе. Никога не бе обичал особено животните, по-скоро се страхуваше от тях. А годините, през които извърши жестоки експерименти с тях, го накараха да ги намрази и да се страхува още повече.
— Е — подхвана Булдога делово, — вие животно ли сте, зеленчук ли сте или минерал?
Той всъщност изрече това, но на вуйчо Андрю му прозвуча като „Гр-р-р-р!“.
Глава единадесета
Дигъри и вуйчо Андрю са в беда
Вероятно ще помислиш животните за глупави, щом не забелязаха, че вуйчо Андрю е от същия тип същества като двете деца и Кочияша. Работата обаче е друга: животните не знаеха нищо за дрехите. Възприемаха рокличката на Поли, костюмчето на Дигъри и шапката на Кочияша както собствената си козина или пера. Дори тримата не биха отнесли към един вид, ако не бяха разговаряли с тях, а и Стробери помогна — нали той смяташе така. От друга страна, вуйчо Андрю някак се различаваше: доста по-висок от децата и доста по-слаб от кочияша, целият облечен в черно с изключение на бялата жилетка (по това време вече не чак толкова бяла), с буйни сиви коси (сега наистина доста буйни). Всички белези го отличаваха от тримата. И това естествено ги озадачи. И най-лошото — той сякаш не умееше да говори.
Но, да бъдем справедливи, опита. Когато Булдога го заговори (или както му се стори — изръмжа), той протегна трепереща ръка и едва поемайки си дъх, каза:
— Добро кученце. Горкичкото.
Ала животните не го разбраха, както той не ги разбираше. Те не различиха никакви думи — само някакъв съскащ звук. И може би бе за добро, защото никое от моите познати кучета — най-малко говорещо куче от Нарния — не обича да го наричат „добро кученце“. И на теб не ти допада да те наричат „млади ми момко“, нали?
След това вуйчо Андрю се строполи и припадна.