— Нали ви казах — обади се Глигана, — това е просто дърво. Помислих си го от самото начало. (Не забравяй, че досега те не бяха виждали нито припадък, нито строполяване).
Булдога подуши вуйчо Андрю от главата до петите и вдигна глава:
— Животно е. Със сигурност. Вероятно от вида на онези, другите.
— Според мен не си прав — възрази една от мечките. — Никое животно няма просто така да се катурне. Ние сме животни и не се катурваме. Стоим прави. Ето така.
Изправи се на задните си крака, отстъпи крачка, препъна се в нисък клон и тупна по гръб.
— Третата смешка! Третата смешка! Третата смешка! — провикна се Чавката, силно развълнувана.
— Продължавам да твърдя, че е някакво дърво — не се предаваше Глигана.
— Щом е дърво — досети се другата мечка, — в клоните му положително има гнездо на пчели.
— Не е дърво, сигурен съм — намеси се Язовеца. — Не ме напуска чувството, че преди да се строполи, направи опит да заговори.
— Ами! Чул си как вятърът шуми в клоните му — държеше на своето Глигана.
— Нали не искаш да кажеш — обърна се Чавката към Язовеца, — че това е Говорещ звяр? Та то не произнесе нито дума!
— Но все пак — взе отношение Слона (по-точно Слоницата, защото съпругът й, както помните, бе извикан от Аслан) — не е изключено да е друго животно. Защо бялото петно да не е лице, тези дупки — очи, а това — уста? Няма нос, както се вижда. Но пък… Хъм… Не бива да сме тесногръди. И без друго малцина имат нещо, което може да се нарече нос — завърши тя и присви очи, за да плъзне поглед по дългия си хобот с разбираема гордост.
— Напълно възразявам срещу подобна бележка — скочи Булдога.
— Слоницата е абсолютно права — не се стърпя Тапира.
— Чуйте ме! Чуйте ме! Чуйте ме! — взе енергично думата Магарето. — Вероятно е животно, което не умее да приказва, но мисли, че може.
— Защо не го изправим? — зачуди се Слоницата замислено.
Тя нежно вдигна отпуснатата фигура на вуйчо Андрю с хобот и го изправи. За жалост наопаки — с краката нагоре, и всички монети се изсипаха от джоба му. Усилието й се оказа безполезно. Вуйчо Андрю отново се свлече.
— Та това въобще не е животно — чуха се няколко гласа. — То дори не е живо.
— Казвам ви, животно е — не отстъпваше Булдога. — Подушете го и ще се убедите.
— Подушването не е всичко — обобщи Слоницата.
— Ха! — сопна се Булдога. — Та, ако не вярваш на носа си, на какво друго да вярваш?
— На ума си — подсказа тя внимателно.
— Напълно възразявам срещу подобна бележка — повтори Булдога.
— Е — подхвана Слоницата, — наложително е да предприемем нещо. Защото това може да е „Проникназло“. Тогава трябва да го покажем на Аслан. Какво е мнението ви? Това вид животно ли е или по-скоро дърво?
— Дърво, дърво — чуха се десетина гласа.
— Добре — прие Слоницата. — Щом е дърво, редно е да го посадим. Да изкопаем дупка.
Двете къртици уредиха въпроса доста чевръсто. Последва спор как да сложат вуйчо Андрю в дупката. На косъм му се размина да не го забодат с главата надолу. Според някои животни краката му бяха клони — следователно сивкавото пухкаво нещо (имаха предвид косата му) бяха корените. Ала други посочиха, че раздвоената му част е по-кална и по-разперена, значи повече прилича на корени. И така, в края на краищата го закопаха с главата нагоре и отъпкаха пръстта чак до над коленете му.
— Ужасно е увехнало — отбеляза Магарето.
— Нужна му е вода — реши Слоницата и продължи: — Може би (без да имам намерение да засегна някой от присъстващите) за такива работи нос като моя…
— Напълно възразявам срещу подобна забележка — не пропусна да се обади Булдога.
Ала Слоницата спокойно отиде до реката, напълни хобота си с вода и се върна да се погрижи за вуйчо Андрю. Тя добросъвестно повтори това няколко пъти и върху главата на стария човек се изляха литри вода, която обливаше раменете му и се стичаше по пешовете на фрака — все едно беше влязъл в банята с дрехи. Ала това го свести от припадъка. Какво събуждане! А сега да го оставим да разсъждава върху лошата си постъпка (сякаш бе способен да стори подобно нещо) и да се насочим към по-важни неща.
Стробери препускаше с Дигъри на гърба. Постепенно шумът на животните заглъхна, групата на Аслан и съветниците му се виждаше съвсем наблизо. Дигъри съзнаваше, че не е редно да прекъсва толкова сериозно съвещание, но положението не търпеше отлагане. Аслан каза само една дума и Слона, Гарвана и всички останали се дръпнаха встрани. Дигъри се плъзна от гърба на коня и се озова лице в лице с Аслан. Лъва се оказа по-голям, по-красив, по-златист и по-страховит, отколкото бе предполагал. Не смееше да го погледне в големите очи.