— Ако обичате… Господин Лъв… Аслан… Сър… — подхвана Дигъри, — бихте ли могли… Умолявам ви… Можете ли да ми дадете вълшебен плод от този свят, който да изцери мама?
Отчаяно се надяваше Лъва да рече „Да“. Ужасно се страхуваше отговорът да не е „Не“. Остана обаче напълно изумен, когато той не каза нито едното, нито другото.
— Това е момчето — Аслан не гледаше към Дигъри, а към своите съветници. — Това е момчето, което го направи.
— Олеле! — неволно възкликна Дигъри. — Какво съм направил?
— Сине Аврамов — продължи Аслан, — една лоша Вещица броди из моята нова страна Нарния. Разкажи на всичките тези добри зверове как попадна тя тук.
На Дигъри му хрумнаха куп неща, но прояви достатъчно разум да каже истината:
— Аз я доведох тук, Аслан.
— С каква цел?
— Исках да я отведа от моя свят и да я върна в нейния. Мислех, че я водя там.
— А как попадна тя в твоя свят, сине Адамов?
— Чрез… чрез Магия.
Лъва мълчеше и Дигъри се досети, че очаква да чуе още.
— Всичко започна от вуйчо Андрю. Посредством вълшебните кръгчета той ни изпрати от нашия свят. По-точно изпрати първо Поли и аз я последвах. Така срещнахме Вещицата в двореца на Чарн и тя се хвана за нас, когато…
— Вие сте се срещнали с Вещицата? — едва не изръмжа заплашително Аслан.
— Тя се събуди — обясни отчаяно Дигъри. Изведнъж неимоверно пребледня, но продължи: — По-точно аз я събудих. Гризеше ме любопитство какво ще стане, ако ударя камбанката. Поли беше против. Тя няма вина. Аз… Аз се наложих. Знам, не биваше да го правя, но изглежда бях малко омагьосан от написаното под камбанката.
— Наистина ли смяташ, че не е бивало да го правиш? — попита Аслан с ниския си плътен глас.
— Да — увери го Дигъри. — Сега разбирам, че всъщност ни най-малко не съм бил омагьосан. Само се преструвах.
Последва дълга пауза. През цялото време Дигъри се тюхкаше: „Всичко развалих. Вече нямам никакъв шанс да получа лек за мама.“
Лъва отново проговори, но не на Дигъри:
— Виждате, приятели. Новият, чист свят, с който ви дарих, още не е навършил седем часа, а в него вече проникна зла сила, пробудена и доведена тук от този син Адамов. — Всички животни, включително и Стробери, изгледаха Дигъри и той закопня земята да се разтвори и да го погълне. — Ала не се отчайвайте! — продължаваше да говори Аслан на зверовете. — Това зло ще породи друго зло, но то е още далече. Ще направя така, че най-голямата част да се стовари върху мен. А междувременно призовавам да въведем такъв ред, че още стотици години това да бъде щастлива земя в щастлив свят. И понеже представител на рода Адамов напакости, негови представители ще ни помогнат да се справим. Приближете се, вие двамата!
Последните думи се отнасяха за Поли и Кочияша, които току-що бяха пристигнали. Със зяпнала уста и широко отворени очи Поли гледаше вторачено Аслан и силно стискаше ръката на Кочияша. Кочияша хвърли поглед към Лъва и почтително свали шапка. Дотогава никой не го бе виждал гологлав. Без шапка сякаш изведнъж се подмлади и стана доста по-привлекателен. Приличаше повече на човек от провинцията, отколкото на лондонски файтонджия.
— Сине — обърна се Аслан към Кочияша, — отдавна те познавам. Помниш ли ме?
— Ами не, сър — измънка Кочияша. — Поне не както се очаква. Но ако ми разрешавате такава волност, сякаш сме се срещали и преди.
— Това е добре — кимна Лъва. — Всъщност познаваш ме по-добре, отколкото подозираш, а тепърва ще ме опознаеш още. Харесва ли ти тук?
— Много е приятно, сър — призна Кочияша.
— Искаш ли да живееш тук завинаги?
— Ами, разбирате ли, сър, аз съм женен мъж — смути се Кочияша. — Ако можеше и жена ми да е тук, не бихме искали да се връщаме в Лондон. Ние по душа всъщност сме от провинцията.
Аслан отметна рунтавата си глава, отвори уста и издаде един-единствен дълъг звук: не особено силен, но пълен с мощ. Сърцето на Поли подскочи. Беше сигурна, че е призив, и всеки, който го чуе, ще се подчини незабавно. Нещо повече — ще има желание да му се подчини, независимо колко светове и векове го делят. Затова тя не бе нито изненадана, нито шокирана, когато внезапно се появи млада жена с приятно, открито лице. Изникна отникъде и застана до нея. Поли начаса се досети, че това е съпругата на Кочияша, доведена от техния свят не посредством досадни магически кръгчета, а бързо, лесно и весело, както птичките летят към гнездата си. Младата жена очевидно бе прала, защото носеше престилка, ръкавите й бяха навити до лактите и имаше пяна по ръцете. Ако разполагаше с време да облече официалните си дрехи (най-хубавата й шапка бе с изкуствени черешки) щеше да изглежда ужасно, а сега всъщност изглеждаше твърде привлекателна.