— О, Фледж! — възкликна Дигъри и се наведе да се залови за лъскавия врат на Коня. — Толкова е забавно. Дръж се здраво, Поли!
В следващия миг земята остана далече под тях и се завъртя, когато Фледж, като огромен гълъб, направи един-два кръга, преди да се отправи в дългия си полет на запад. Поли погледна надолу. Едва различи Краля и Кралицата, а Аслан бе само яркожълто петно върху зелената трева. Скоро вятърът духаше в лицата им, а Фледж равномерно размахваше криле.
Цяла Нарния — изпъстрена с ливади, канари и какви ли не дървета — се виждаше под тях. Реката се виеше през нея като змия. Вдясно от тях ясно виждаха отвъд върховете на ниските хълмове на север. Зад хълмовете, чак до хоризонта, се разстилаше огромна пустош. Планините вляво се издигаха високо, но от време на време през някоя пролука сред големите гори зърваха южните земи, които се стелеха под тях и изглеждаха сини и много далечни.
— Вероятно там е Арченланд — посочи Поли.
— Да, но погледни напред! — обади се Дигъри.
Пред тях страховито се издигаше скална стена.
Слънчевата светлина, която танцуваше по водопада, почти ги заслепи. Ала те летяха така високо, че тътенът на водите, устремени към Нарния, се чуваше като слаб шум. Все пак не бяха достатъчно високо, за да преодолеят скалните височини.
— Тук се налага да се движим на зигзаг — предупреди Фледж. — Дръжте се здраво!
Полетя, криволичейки, но постепенно набираше все по-голяма височина. Въздухът стана по-студен, вече чуваха крясъка на орлите далече под тях.
— Виж! — възкликна Поли. — Погледни назад!
Видяха цялата ширнала се до хоризонта на изток долина на Нарния, а в далечината проблясваха морските води. От тази височина различиха назъбени планини на северозапад, а на юг — равнини, сякаш посипани с пясък.
— Как ми се иска някой да ни каже кои са всичките тези места — обади се Дигъри.
— Не вярвам някой да ги обитава вече — предположи Поли. — Като че ли никой не живее там и нищо не се случва. Та този свят е създаден едва днес.
— Да, но хора ще стигнат до него — отбеляза Дигъри. — И тогава ще имат своя история.
— Хубаво е, че още нямат — въздъхна Поли. — Защото иначе ще трябва да я изучават и да помнят дати на битки и какво ли още не.
Летяха над скалите. След броени минути долината на Нарния изчезна зад тях. Извисиха се над дива земя със стръмни хълмове и тъмни гори, като следваха коритото на реката. Пред тях изникнаха огромните планини, но слънцето блестеше право в очите на пътешествениците и те не успяха да видят много. Слънцето се спускаше бавно и в един момент небето на запад заприлича на огромна пещ с разтопено злато. То залезе зад назъбен хребет, извисил снага като изрязан от картон.
— Не е много топло — отбеляза Поли.
— И крилете започват да ме наболяват — обади се Фледж. — А изобщо не виждам долината с езерото, за която спомена Аслан. Какво ще кажете да кацнем и да потърсим подходящо място за пренощуване? Явно днес няма да стигнем целта.
— Добре. А и е време за вечеря — съгласи се Дигъри.
Фледж започна бавно да се спуска. С приближаването към земята въздухът се затопли. След толкова часове пътуване, когато чуваха само пърхането на крилете на Фледж, им стана приятно отново да доловят земни звуци — ромона на реката в каменистото корито, полюшването на дърветата от вятъра. Усетиха аромата на огрявана от слънце земя, на треви и цветя, които никнат по нея. Най-после Фледж се приземи. Дигъри се спусна от гърба му и помогна на Поли да слезе. Двамата с удоволствие разтъпкаха изтръпналите си крака.
Озоваха се в падина насред планините. Заобикаляха ги заснежени върхове, които сияеха под червените слънчеви лъчи.
— Гладен съм — каза Дигъри.
— Ами започвайте! — покани ги Фледж, лапайки сочна трева. Вдигна глава (по муцуната му стърчаха мустаци от тревички) и подкани: — Хайде, не се притеснявайте! Има достатъчно за всички.
— Но ние не ядем трева — обади се Дигъри.
— Хм… — учуди се Фледж и с пълна уста продължи: — А е толкова вкусна. Е, не знам тогава какво ще правите. Ама наистина е вкусна.
Поли и Дигъри се спогледаха смаяни.
— Все някой трябваше да помисли какво ще ядем — промърмори недоволно Дигъри.
— Аслан би го уредил, ако го бяхте помолили, сигурен съм — увери го Фледж.
— А защо не го направи, без да го молим? — попита Поли.
— Ами — устата на Коня продължаваше да е пълна с трева, — струва ми се, обича да го молят за разни неща.
— И все пак какво ще правим? — тюхкаше се Дигъри.
— Нямам никаква представа. Защо все пак не опитате тревата? — настоя Фледж. — Може и да ви хареса.