Премериха таванското помещение, оставаше да намерят молив и да съберат числата. В началото сметките на двамата се различаваха, но дори когато се споразумяха за сбора, не съм убеден дали беше правилният. Бързаха да започнат проучването.
— Внимавай, не трябва да вдигаме шум! — напомни Поли, докато се катереха към местенцето зад цистерната.
За този специален случай и двамата взеха по една свещ (Поли имаше голям запас от свещи в Пещерата).
Всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак и прах. Само вятърът свистеше. Пристъпяха безмълвно от греда на греда. Само два пъти прошепнаха: „Сега сме над вашия таван“ и „Сигурно сме на половината на нашата къща.“ Никой не се спъна, свещите не угаснаха и те стигнаха до малка врата в тухлената стена отдясно. От тази страна нямаше дръжка: вратата просто бе предназначена за излизане, а не за влизане, но и двамата бяха убедени, че ще успеят да освободят малката кука (каквито често поставят от вътрешната страна на кухненските шкафове).
— Да пробвам ли? — попита Дигъри.
— Пробвай, ако и ти искаш! — отвърна Поли.
И двамата чувстваха, че положението става сериозно, но никой не искаше да се откаже. Дигъри дръпна куката с известно усилие. Вратата се разтвори широко и внезапно нахлулата слънчева светлина ги накара да замижат. След миг, за огромна изненада видяха, че надничат не в празно таванско помещение, а в мебелирана стая. Поне на пръв поглед изглеждаше сякаш вътре няма никой. Цареше мъртвешка тишина. Любопитството на Поли надделя. Тя духна свещта и тихо пристъпи в странната стая.
Стаята беше, разбира се, таванско помещение, но бе обзаведена като дневна. Всички стени бяха закрити от препълнени с книги полици. В камината гореше огън (нали помните — през онази година лятото бе студено и дъждовно!), а пред нея, с гръб към децата, имаше кресло с висока облегалка. Между стола и Поли, заемайки по-голямата част от помещението, имаше огромна маса, отрупана с всевъзможни неща: книги, тетрадки, шишенца с мастило, перодръжки, восък и микроскоп. Но преди всичко тя забеляза яркочервения дървен поднос с няколко кръгчета върху него, подредени по двойки: жълто и зелено, оставено малко място — и друго жълто кръгче с друго зелено. Не по-големи от обикновени пръстени, те блестяха ярко и нямаше начин човек да не ги забележи. Бяха най-красивите дребни предмети, които си способен да си представиш. Ако Поли беше по-малка, сигурно щеше да й се прииска да лапне едно от тях.
В тихата стая се долавяше единствено тиктакането на часовника. И въпреки това, както вече установи тя, всъщност не беше съвсем тихо. Чуваше се слабо — изключително слабо — жужене. Ако в онези дни съществуваше прахосмукачката, Поли щеше да си помисли, че чува именно как чистят с нея някъде надалеч — през няколко стаи и през няколко етажа. Но жуженето беше доста по-приятно и доста по-музикално, но тъй слабо, че едва се различаваше.
— Всичко е наред. Тук няма никой — подхвърли Поли през рамо към Дигъри.
Вече не шепнеше. Дигъри пристъпи в стаята и премигна срещу светлината. Беше изключително мръсен, както и самата Поли.
— Ударихме на камък — обади се той. — Къщата изобщо не е необитаема. Най-добре да се омитаме, преди да се е появил някой.
— Какво според теб е това? — Поли посочи кръгчетата.
— О, хайде — възропта Дигъри. — Колкото по-бър…
Той така и не довърши. Внезапно креслото с високата облегалка пред камината се размърда и оттам се надигна — както дяволче се показва през дупка в пода — заплашителната фигура на вуйчо Андрю. Изобщо не се намираха в необитаемата къща, а в дома на Дигъри, и то в забранения кабинет! И двете деца възкликнаха „Олеле“ и осъзнаха ужасната си грешка. Как не се досетиха, че не бяха вървели достатъчно дълго!
Вуйчо Андрю беше висок и много слаб, с остър нос и блестящи очи. Издълженото му лице бе увенчано от буйна рошава сива коса.
Дигъри остана безмълвен. Вуйчо Андрю изглеждаше хиляди пъти по-застрашителен, отколкото когато и да било досега. Поли още не бе така изплашена, но скоро щеше да изпита това чувство. Преди да направи каквото и да било друго, вуйчо Андрю прекоси стаята, стигна до вратата, затвори я и превъртя ключа. После се обърна, вторачи блесналите си очи в децата и се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби.
— Готово! Сега глупавата ми сестра няма как да ви хване.
Децата не очакваха възрастният човек да направи подобно нещо. Сърцето на Поли слезе в петите. Двамата с Дигъри заотстъпваха към вратичката, през която влязоха. Не допускаха обаче колко бърз бе вуйчо Андрю. Той ги заобиколи, затвори и тази врата и застана пред нея. Потърка ръце и така изви пръсти, че кокалчетата му изпукаха. Имаше дълги бели пръсти.