Выбрать главу

— Идва от долината с езерото — досети се Фледж.

— Прав си! — зарадва се Дигъри. — О, вижте! Ето го зеления хълм в далечния край на езерото. И вижте само колко е синя водата.

— Това трябва да е мястото — решиха и тримата едновременно.

Правейки широки кръгове, Фледж започна да се приземява. Заледените върхове отново се извисиха. Въздухът стана по-топъл и с всеки изминал миг ухаеше все по-приятно. Бе тъй сладък, че почти ти се искаше да се разплачеш. Фледж разпери широко криле, копитата му търсеха къде да стъпят. Стръмният зелен хълм бързо се приближаваше към тях. В следващия миг, малко тромаво, Фледж стъпи на склона. Децата тупнаха на топлата мека трева, без да се наранят, и се изправиха леко запъхтени.

Намираха се на хълма, на около три четвърти от пътя към върха. Веднага поеха нагоре. (Мисля си дали Фледж щеше да се справи с катеренето, ако от време на време не приплясваше с огромните си криле, за да пази равновесие.) Висока стена от зелен торф опасваше целия връх. Зад нея растяха дървета, клоните им висяха през оградата. При всяко подухване на вятъра листата им проблясваха ту зелени, ту синкави, ту сребристи. Пътешествениците стигнаха върха и обиколиха почти цялата зелена стена, преди да открият портата: висока, златна, здраво заключена, обърната на изток.

Според мен до този момент Фледж и Поли таяха надежда да влязат заедно с Дигъри. Ала се отказаха. Никога не сте виждали място, което така недвусмислено да показва, че е частна собственост. От пръв поглед ставаше ясно, че е нечие притежание. Само глупак би дръзнал да влезе, освен ако не е изпратен там със специална мисия. Дигъри разбра начаса, че другите двама нито имат желание, нито възможност да влязат заедно с него. Тръгна към портата сам.

Когато се приближи до нея, забеляза сребърни букви, изписани върху златната й повърхност. Надписът гласеше приблизително следното:

Ако ще влизаш, влез през портата ми златна и плодове вземи за друг, но не и сам! Ако откраднеш или минеш през стената — желание, ала и безнадеждност дебнат там.

„Плодове вземи за друг — повтори си Дигъри наум. — Нали точно това се готвя да направя? Сигурно означава, че не бива да ям от тях. А влез през портата ми златна въобще не го разбирам. Е, кой ще иска да прескача ограда, ако може да влезе през портата? Но как да я отворя?“

Допря я с ръка и тя незабавно се отвори, без дори пантите й да изскърцат.

Надникна само за да се увери, че мястото наистина е частна собственост. Пристъпи много предпазливо и през цялото време се оглеждаше. Вътре цареше пълна тишина. Дори фонтанът в средата на градината едва ромолеше. Божественият аромат се носеше навсякъде. Беше необикновено приятно място, но извънредно потайно.

Начаса разпозна кое дърво му трябва — или защото се издигаше в самия център, или защото огромните сребърни ябълки по него блестяха, сякаш самите те излъчваха светлина на местата, до които не достигаха слънчевите лъчи. Отиде право при дървото, откъсна ябълка и я мушна в джоба на жакета си. Но преди това не се въздържа, погледна я и я помириса.

Защо ли го направи! Изпита невероятна жажда и глад, почувства неописуемо желание да опита плода. Бързо го мушна в джоба си. Но имаше още толкова много ябълки! Грехота ли ще е да опита една от тях? „Та — помисли си той — надписът на портата не е точно заповед. По-скоро е съвет, а кой се вслушва в съвети?“ А дори и да бе нареждане, щеше ли да е неподчинение, ако изяде една ябълка? Нали спази онази част — да „вземе за друг“?

Разсъждавайки по тези въпроси, той погледна случайно нагоре към върха. На клонката над него дремеше невероятна птица. Казвам дремеше, защото приличаше почти на заспала, но не е изключено да беше будна. Едното й око представляваше съвсем мъничка цепка. Птицата, която бе по-едра от орел, имаше жълти като минзухар гърди, обагрена в алено глава и пурпурна опашка.

„Това само доказва — споделяше по-късно Дигъри, когато разказваше историята пред други, — че из разните магически места винаги трябва да си извънредно предпазлив. Никога не си наясно кой точно те наблюдава“. Не допускам, че Дигъри би взел ябълка за себе си. Повели като „Не кради!“ бяха здраво втълпени на момчетата от онези дни, за разлика от днешните. Все пак, знае ли човек?