— Разбира се — възторжено възкликна вуйчо Андрю, озарен от зловещата си усмивка.
— Добре, ще отида. Ала най-напред искам да ти кажа нещо: до днес не вярвах в съществуването на Магията. Сега виждам, че я има и тя е истинска. Е, щом е така, значи и старите приказки малко или много отговарят на истината. А ти си просто един жесток, коравосърдечен магьосник като онези от приказките. Не съм чел обаче история, в която хора като теб да не са си получили накрая заслуженото. Бас държа, че и ти ще бъдеш наказан! Според мен точно така ти се полага!
От всичко казано досега от Дигъри вуйчо Андрю се замисли единствено върху това. Зяпна и върху лицето му се изписа ужас. Нищо, че беше чудовище — човек би го съжалил. Ала само след миг той се успокои и изрече с пресилена усмивка:
— Е, естествено е едно дете да мисли така, особено когато е израснало сред жени като теб. Бабини деветини и какво ли не! Не се тревожи за мен, Дигъри! Не е ли по-добре да се разтревожиш дали малката ти приятелка не е в беда? Тя вече не е тук от доста време. Ако в Онова Място съществуват опасности… Няма ли да е жалко да пристигнеш със секунди закъснение?
— Сякаш на теб ти пука! — свирепо кресна Дигъри. — Този брътвеж ми омръзна. Какво трябва да направя?
— Определено трябва да се научиш да се въздържаш, момчето ми — отбеляза вуйчо Андрю без следа от вълнение. — Иначе, като пораснеш, ще станеш точно копие на леля си Лети. И така, слушай внимателно! — Стана, сложи чифт ръкавици и отиде до подноса с кръгчетата. — Действат — обясни той — само ако се допрат до кожата. С ръкавици мога да ги вдигна ей така… и нищо няма да се случи. Носиш ли кръгчето в джоба, няма да последва нищо. Но, разбира се, трябва да внимаваш да не пъхнеш ръка в джоба и по погрешка да го пипнеш. Щом допреш жълтото кръгче, изчезваш от този свят. Когато си на Другото Място — това, разбира се, още не е доказано, но предполагам — докоснеш ли зеленото кръгче, изчезваш от онзи свят и, надявам се, отново се появяваш в този. Сега… Взимам тези две зелени кръгчета и ги пускам в десния ти джоб. Запомни добре в кой джоб са зелените. З за зелено, и Д за дясно. ЗД! Едно за теб и едно за момиченцето. А сега вземи жълтото кръгче! На твое място бих го надянал на… на пръста си. Така няма опасност да го изпуснеш.
Дигъри посегна да вземе жълтото кръгче, но изведнъж се спря.
— А мама? — попита той. — Ако попита къде съм?
— Колкото по-рано тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш — успокои го вуйчо Андрю весело.
— Но ти не си напълно сигурен дали ще се върна.
Вуйчо Андрю сви рамене, прекоси стаята и застана до вратата. Отключи я и направи красноречив жест.
— Е, добре. Прави каквото искаш! Слез долу и обядвай. Остави момиченцето да го изядат дивите зверове, да се удави или да умре от глад в Другия Свят и да остане там завинаги, щом така предпочиташ. На мен ми е все едно. Не е зле да се отбиеш при госпожа Плъмър преди времето за чай и да й съобщиш, че никога повече няма да види дъщеря си, защото те е било страх да наденеш кръгчето.
— По дяволите! — възмути се Дигъри. — Иска ми се да съм достатъчно голям, та да те прасна с юмрук!
После закопча жакета си, пое дълбоко въздух и взе кръгчето. И тогава — както и винаги след това — си помисли, че нямаше как иначе да постъпи.
Глава трета
Гората между световете
Вуйчо Андрю и кабинетът му изчезнаха начаса. За миг всичко изглеждаше размазано. После Дигъри усети как над него се разпростира мека зелена светлина, а всичко под него се превърна само в мрак. Сякаш нито стоеше на нещо, нито седеше, нито лежеше. Като че ли не се докосваше до нищо. „Май съм във вода — помисли си той. — Или под вода.“ Това го изплаши за миг, но веднага усети някакво издигане нагоре. Изведнъж главата му изскочи над водата и той бързо зацапа към равен тревист бряг в края на малкото езеро.
Стъпи на крака и установи, че от него не се стича вода, нито пък е задъхан, както когато човек се гмурка под вода. Дрехите му бяха съвсем сухи. Стоеше до езерцето, голямо не повече от десетина стъпки, насред гора. По дърветата, растящи близо едно до друго, имаше толкова много листа, че не се виждаше небето. През листата се процеждаше зеленикава светлина. Навярно слънцето приличаше толкова силно, че топлината му се усещаше дори сред гъстата гора. Това беше най-тихото място, което си в състояние да си представиш: без птички, без буболечки, без животинки, без вятър. Почти се чуваше как растат дърветата. Малкото езеро, от което току-що бе изплувал, не беше единственото. Дигъри видя още десетки: през няколко стъпки, докъдето поглед стига. Почти усещаше как дърветата пият водата с корените си. Тази гора доста приличаше на жива. Когато по-късно се опитваше да я опише, Дигъри винаги казваше: „Беше великолепно място; великолепно като плодовете в пай със сливи.“