— Ти се справи много добре — похвали го дрезгавият глас-камбана.
— Това беше п-п-просто въпрос на с-с-самозащита — рече Дънлоп.
Той дочуваше шумове в коридора, но време имаше.
— Х-х-хайде! Ела, марсианецо! Ние ще се измъкнем от ръцете на Лафит. Идваш с м-м-мен, защото той няма да се осмели да те застреля и… И, естествено, ти с могъщия си мозък ще измислиш как да избягаме двамата.
— Опитвал съм — рече марсианецът с тъжен дрезгав глас.
— Но аз мога да ти помогна! Това тук не е ли к-к-ключът?
Той грабна закачения на стената лъскав къс метал. Вратата на стоманената решетка беше заключена, но ключът я отвори. Размахвайки слизести ръце, марсианецът стоеше точно в средата.
— Врррууум — изръмжа той, вторачил змийски поглед в Дънлоп.
— Говори по-раз-з-збрано — помоли нетърпеливо Дънлоп, изваждайки ключа от ключалката.
— Казах — повтори дрезгавият провлачен глас, — че очаквах теб.
— Разбира се. Какво уж-ж-жасно съществуване си водил!
Тряс! се чу откъм вратата зад гърба му. Дънлоп не се осмели да погледне. А и този ключ упорито не искаше да излезе от ключалката! Ала той успя да го извади и с един скок застана до марсианеца — тук поне нямаше да имат смелост да стрелят от страх да не унищожат златната мина!
— Ти м-м-можеш да ни измъкнеш оттук — задъхваше се Дънлоп, търсейки ключалката на веригата около глезена на марсианеца, и запушваше нос. (Истина беше. Те действително миришеха на гниеща риба!) — Но трябва да бъдеш с-с-силен! Лафит ти е бил баща, но не и истински б-б-баща! Не робувай на своята преданост към него, марсианецо. Той те е превърнал в свой роб, макар че наистина е п-п-полагал грижи да растеш здрав и нормален!
Зад гърба му се окашля Лафит.
— Не, не съм — възрази той. — Не съм полагал грижи да расте нормален.
— Не — прогърмя дрезгавият провлачен глас на марсианеца. — Наистина не е.
Въжетата, които миришеха на гниеща риба, се оплетоха нежно и смъртоносно около Дънлоп.