Себастиан цяла нощ беше мислил как да подходи. Бдението му в известна степен бе мъчително, както и изпълнено с голяма доза гняв. Двамата с Касълфорд отдавна не се бунтуваха и не предизвикваха света рамо до рамо, както в добрите стари времена, и във връзката, която все още поддържаха, сега цареше известна хладина, но му беше трудно да отправи обвинението директно.
― Както знаеш, аз се заех с разследването на историята с лошия барут. Открих източниците му и научих как е бил фалшифициран. И сега знам, че ти си отговорен.
Касълфорд не помръдна. Само го гледаше втренчено.
― Чувствах, че съм длъжен да те информирам, защото тази история ще излезе на бял свят.
― За какво говориш, по дяволите?
― Барутът е бил произведен в твоя мелница. Искам да вярвам, че всичко е било организирано от твоите управители – подмяната на барута в буретата с друго вещество, което го е направило безполезен. Ако кажеш, че не си знаел нищо за тази схема, ще ми бъде напълно достатъчно.
― Ще ти бъде достатъчно? А на мен ще ми бъде достатъчно едно извинение! Сега, веднага, или, кълна се, ще те изритам оттук! – Той стана и тръгна вбесен из стаята. Прекара ръка през косата си и обърна поглед към Себастиан. – Ти полудя ли? Това съм аз! И не притежавам никакви мелници за барут. За какъв дявол ще искам да имам? Дори само една може да експлодира! Колкото до подмяната и всичко друго, което си мислиш, защо ще го правя?
― Заради разнообразието? Ти също обичаш своите игрички.
― Ако вярваш, че съм рискувал живота на онези войничета, значи си идиот. Аз може да чукам сестрите им, но не бих направил това.
― Собственикът на мелницата си ти. Видях с очите си договора, с който си я продал. Подписът е твоят.
Касълфорд замръзна, беше искрено изумен. Сетне отиде до вратата, отвори я със замах и изрева името на Едуардс. Младият мъж влезе на секундата. Касълфорд го прикова с поглед и посочи с пръст към Себастиан.
― Едуардс, обясни му, че аз не съм и никога не съм бил собственик на мелница.
Секретарят приличаше на човек, изправен пред разярен лъв. Разширените му от тревога очи се насочиха към Себастиан. Сетне отново погледна маркиза и пребледня.
― Е, кажи му! – изрева отново Касълфорд.
― Амии... всъщност... милорд... – Едуардс преглътна шумно. – Всъщност вие притежавахте една мелница, но за кратко. Не помните ли? Беше ви прехвърлена като плащане на дълга на един джентълмен към вас. Спомням си, че писах писмо на адвоката ви, с което му бе наредено да я продаде за най-високата сума, която може да получи за нея.
Касълфорд обърна страшната си физиономия към младия мъж, който отстъпи крачка назад.
― Ако желаете, бих могъл да намеря копието на писмото, милорд.
― Кой, по дяволите, ми е дал тази мелница?
― Не знам. Спомням си само писмото до адвоката ви.
― Върви и намери това копие!
Едуардс беше щастлив да се заеме със задачата.
― Сигурно е в кабинета. Ще го потърся незабавно.
Касълфорд се тръшна на дивана.
― Ще говоря с моя адвокат и ще ти изпратя всичко, което има той, Съмърхейс. Ако съм притежавал това място през въпросния период, той вероятно знае имената на управителите и всичко останало. – Изражението му изразяваше голяма тревога. – Ако схемата, която ти описа, е била осъществена, докато аз съм притежавал мелницата, ще поема цялата отговорност, разбира се.
И двамата осъзнаваха иронията на ситуацията. Касълфорд всеки ден се присмиваше и бунтуваше срещу общественото мнение с поведението си. Той бе посветил живота си на това да предизвиква пуританите и лицемерите, като върви извън границата на приемливото. Действията му бяха толкова неразумни, че не се притесняваше от никакъв скандал. И въпреки това този защитник на премерения бунт накрая можеше да бъде унизен от инцидент, за който нямаше никаква представа.
― Няма да бъде необходимо – каза Себастиан. – Ще почакам да разбера подробностите от теб или от адвокатите ти.
― Много мило от твоя страна. – Саркастичният тон напомни на Себастиан за младия Касълфорд от времето, когато беше пак толкова лош, но не толкова обсебен от греха.
Себастиан се усмихна при спомена за тяхното старо приятелство.
― Надявам се, че този път не бях прекалено досаден.
― Въобще не беше. Можеше да се окажа матиран, без да знам, че съм играл.
― Аз реших да нямам любовници – заяви Одриана.
Двамата лежаха и си почиваха след страстта, в онзи момент, когато блаженството се превръща в задоволство и разговорът не би прекъснал чувството за удовлетвореност, което спира времето.
Обзетият от леност мозък на Себастиан осъзна със закъснение онова, което тя каза.
― Не знаех, че си възнамерявала да имаш.