― Значи никога не ти е казвал, че е невинен?
― Страхуваше се, че не е невинен, така мисля. Много по-рано, още преди тези истории за случващото се на фронта да излязат наяве, армията знаеше за барута и той прекара седмици наред, ровейки в паметта си и опитвайки да си спомни дали е допуснал някаква грешка или пропуск. „Грешката трябва да е станала в склада – все повтаряше. – Моята служба е одобрявала само годен барут за дистрибуция.“
― Значи е отрекъл. – Сърцето на Одриана се успокои малко при това доказателство. Майка й не описа един виновен човек, уплашен, че ще бъде уличен в престъпление, а честен човек, който се притеснява, че може да е направил грешка.
― Той не беше сигурен, Одриана. Тревогата и притесненията му не изчезнаха. Меланхолията го налегна и го победи.
― Татко беше преследван и опозорен. Разбира се, че ще страда от меланхолия. Ти вярваш, че е невинен, нали?
Тя чакаше майка й да потвърди и да защити баща й, както преди. Сърцето й биеше оглушително. Тежестта в гърдите й стана още по-голяма, дори болезнена, а цялото й същество бе обзето от отчаяние, когато тишината се проточи.
― Ти вярваш в това, нали, мамо?
Очите на майка й се замъглиха, сякаш се вторачи в ума и сърцето си, за да види дали и в какво вярва. Сетне се стоплиха и грейнаха, а погледът й отново стана поглед на майка, която гледа дъщеря си.
― Разбира се, че вярвам. В края на краищата аз съм негова съпруга.
― Не биваше да го правиш – скара й се Дафни, докато култивираше с лопата пръстта около един розов храст. – Какво си си мислила, Силия?
― Тя каза, че е дало резултат – отговори Силия от другата страна на лехата. – Дължиш ми десет паунда, Одриана, за да ми възстановиш парите, които дължа на майка си.
― Майка ти е дала десет паунда на момичетата от тези бордеи, за да се оглеждат за Домино?
― Не знам какво е платила на тях. Знам само, че ние дължим десет паунда на нея.
Дафни спря да копае и загледа Силия изпод периферията на сламената си шапка. Одриана заподозря, че братовчедка й мисли същото, което мислеше и тя.
― Откъде намери десет паунда, Силия?
Вниманието на момичето бе погълнато напълно от стъблата на храста.
― Надявам се, че не си ги взела назаем – продължи Дафни. – Знаеш правилото. Ние не вземаме заеми и не влизаме в дългове.
Силия въздъхна драматично.
― Не можеш да влезеш в дълг към майка си. Тя е платила и аз ще възстановя парите. Беше толкова щастлива да получи вест от мен, че въобще нямаше нищо против.
Те се върнаха към градинарството. Одриана бе дошла на посещение в този прекрасен ден, защото знаеше, че ще го прекара в работа. Обу старите си ботуши, облече обикновена рокля и взе назаем една престилка.
Нуждаеше се от компанията на старите си приятелки, докато мисълта й се въртеше около вчерашния разговор с майка й. Каза си, че бе отишла при нея, за да научи истината, но сега осъзнаваше, че всъщност го направи, за да си възвърне увереността в невинността на баща си. Само че въпреки последните, изпълнени с преданост думи на майка й тя подозираше, че единственият човек, който винаги е бил абсолютно сигурен, че Хорейшо Келмслий не може да е виновен за каквото и да е, свързано с този барут, беше самата тя. Одриана.
Този единствен човек обаче вече не беше сигурен. По-скоро обратното, колкото и да й се искаше да не е така. Нито пък би могла да намери решение на въпроса в сърцето си, като приемеше вината му.
Поне една друга част от сърцето й вече не бе объркана и тя чувстваше истинско облекчение.
Слънцето грееше силно, беше топло и те бяха заети с работа по растенията, защитени с бонета и ръкавици. Една плътна редица от цъфнали лалета ограждаше лехата с рози, по които работеха. Кадифените им чашки бяха разкошни, каквито бяха всички цветя, преди да започнат да вехнат.
През стъклата на парника можеше да види Лизи, която правеше истински магии върху една табла със стръкчета, които бе събудила за живот. Тя скоро щеше да излезе при тях и вече нямаше да могат да говорят свободно. Лизи още не знаеше за майката на Силия.
― Съжалявам, че си била обезкуражена от думите на Домино, Одриана. – Дафни продължи да обработва почвата с лопатата. – Знам, че предпочиташ да вярваш в баща си.
Как можеше Дафни да знае какво става в ума й? Одриана осъзна, че братовчедка й засегна важен урок, свързан с човешкия дух. Благодарение на инстинктите и емоциите си човек избираше в какво да вярва. Вероятно най-лошата част от разбиването на илюзиите беше това, че караше човек да се чувства глупак, задето е вярвал в доброто. Може би по тази причина още не можеше да приеме доказателството за онова, което предстоеше да бъде разкрито.