― Прекрасна е. Много жалко, че не искаш да я дадеш на господин Тротър за публикация.
Лизи попи очите си с носна кърпичка.
― Опасявам се, че си загубила напълно сърцето си, ако песента говори за твоите чувства. Кой би могъл да я чуе и да не пожелае да познае подобна сладка болка? Накара ме да съжалявам, че не съм влюбена.
Силия гледа дълго и замислено нотите.
― Жалко, че няма да бъде изпълнена отново. Заслужава голяма аудитория.
― Аз съм доволна, че ти я изпя, Силия. Дори никога повече да не види публика, ще го преживея.
― Може ли да я запазя и да я пея отново? Когато ти не си тук, тя ще те връща при нас.
― Копието е ваше, моля. Може би нощем ще я чувам в главата си и ще знам, че я пееш отново. – Одриана стана и се наведе да целуне всяка от приятелките си. – А сега трябва да ви напусна, въпреки че искам да остана по-дълго. Тази вечер лейди Уитънбъри дава прием и ще ми трябват часове, за да се приготвя, преди да мина през нейната инспекция.
Одриана посети маркиза на следващия ден след приема. Програмата за сезона бе много натоварена и сега го посещаваше не толкова често, но когато го правеше, имаше цял списък с балове и приеми, за които да му разказва.
За нейна изненада след половин час към тях се присъедини и Себастиан. Той седна в библиотеката и я слуша заедно с брат си, сякаш имаше цял свободен ден и не го очакваха още дузина места за посещение.
― Твоите описания са толкова живи, все едно лично съм бил там – направи й комплимент маркизът. – Бих искал да видя лицето на Холиуел, когато восъкът от свещника е покапал върху монокъла му.
Той имитира изненада и всички се разсмяха.
― Наистина? – попита Себастиан. – Ще ти хареса ли да си там и да го видиш?
Смехът и оживлението на Морган изчезнаха. Двамата братя се гледаха по такъв начин, че Одриана имаше чувството, че е прекъснала някакъв спор.
― Питам, защото се съпротивляваш на всяко усилие, което някой ден може да ти позволи да ходиш отново. Докторите казват, че трябва да се опитваш и да се изправяш, или това никога няма да стане. Ти обаче все отказваш.
― Ако мога да се изправя, ще го направя. Не мога, затова не го правя.
― Не става така. Беше ти обяснено, че ако мускулите не бъдат накарани да работят, те никога няма да проработят.
― Ставаш досаден като майка ни. Казах й, че не може да идва тук, когато й дойде на ум, без да съм я поканил. Трябваше да послушам съвета ти още преди месеци.
― Чух, че Кенингтън и Саймс-Уилвърт също са били прокудени. Така че единственият гост, който е добре дошъл тук, е моята жена, защото е прекалено добра и не те кара да се чувстваш като страхливец.
Одриана стана, за да си тръгне, защото разговорът ставаше прекалено личен. Маркизът протестира:
― Не, не ти! Той ще си отиде.
― Няма да ходя никъде, докато не се опиташ да се изправиш.
― Тогава ще стоиш тук, докато не отидеш в ада.
Себастиан скръсти крака и се облегна в стола, сякаш това го устройваше отлично.
― Е, добре, няма да опиташ заради себе си, заради майка ни или заради мен. Защо не опиташ заради нея? – Той кимна по посока на Одриана. – Ако тя те помоли, ще го направиш ли?
Уитънбъри го загледа убийствено.
― Хайде, Одриана, помоли го.
Маркизът се засмя тъжно и примирено.
― Ах, ти, подъл кучи син.
― Помоли го. Заповядвам ти.
Щеше й се той да не изискваше това от нея. Не беше честно да използва приятелството й с брат му по този начин. Освен това не искаше да мисли за неизказаните части от този разговор, които не разбираше.
― Би ли опитал? – помоли все пак тихо. – Би било чудесно, ако някой ден можеш да излезеш от тази стая. Тревожа се за теб. Например ако тук избухне пожар... Дори да не успееш, няма да стане по-лошо.
Той не отговори нищо. Не я обвиняваше, това беше ясно. Гневът му бе насочен само към Себастиан.
Морган се хвана за подлакътниците на стола. Напрегна се и повдигна тялото си няколко сантиметра. Сетне ръцете му не издържаха тежестта и той се отпусна тежко надолу.
Себастиан стана, отиде до него, наведе се и пъхна ръце под мишниците му. Изправи се и го вдигна, докато краката на маркиза не стъпиха здраво на пода. Всичко стана толкова бързо, че тя гледаше втрещена разиграващата се сцена. Сетне Себастиан отстъпи и остави брат си без опора. Маркизът просто зяпна от изненада и след миг отново се стовари в стола.
― Ти луд ли си? – извика ядосано той.
― Краката те държат, по дяволите! Наистина за кратко, преди да се огънат, но те държат. Не ми казвай, че не почувства как мускулите ти се съпротивляват и...
Уитънбъри затвори очи и се излетна в стола. Гневът престана да изкривява лицето му.