― Беше неприлично от твоя страна да го правиш пред Одриана.
― Нуждаех се от свидетел, за който знаеш, че е на твоя страна и ти симпатизира. Попитай я дали според нея краката те държат, или не.
Той не я попита. Тя знаеше, че съпругът й е прав и че брат му се съпротивлява да направи нещо, което ще му върне живота.
Отиде при него и го целуна по бузата. Очите му още бяха затворени, сякаш не искаше да види нито тях двамата, нито истината.
― Сега трябва да вървя. Винаги ще идвам и ще ти разказвам за баловете, толкова често и дълго, колкото искаш – обеща Одриана. – Признавам обаче, че вместо да разказвам, бих искала един ден да танцувам с теб на някой от тях.
Минаха две седмици, но Себастиан още не бе получил новини от адвоката на Касълфорд. Това не беше добър знак. Вероятно информацията бе открита в ден, различен от вторник, и херцогът бе решил, че няма да жертва времето си, посветено на удоволствията, заради поетото обещание.
И така, три седмици след срещата им едно писмо пристигна изненадващо по куриер.
Или ела днес следобед преди пет, или ще чакаш до следващия вторник.
Наложи се да се извини и да отмени срещите си с други двама господа, но в три часа яхна коня и се отправи към двореца на Касълфорд в западната част на Пикадили Стрийт.
Когато влезе в библиотеката, херцогът издаваше заповеди на бедния Едуардс. Посочи с ръка към дивана, подсказвайки на госта си да седне и да изчака.
Петнайсет минути по-късно, след като продиктува едно писмо до управителя на земите си, Касълфорд благоволи да се обърне към Себастиан.
― Ела с мен. Той е в салона.
Себастиан стана и го последва.
― Кой е в салона?
― Господин Гудейл. Един от моите адвокати. Той урежда неприятностите в личните ми дела, така както господин Доугил урежда твоите.
― И си го накарал да чака цял следобед?
― Има на разположение освежителни напитки, книги, свеж въздух от градината и ще ме издои с куп пари, така че може да чака цял ден. Сигурен съм, че всъщност няма нищо против.
Изглежда беше точно така. Адвокатът въобще не бе притеснен. Беше разположил удобно закръгленото си късо тяло в най-голямото кресло, краката му бяха вдигнати върху малко столче и той четеше на светлината на отворения прозорец с чаша бренди в ръка. Оставаше само да си събуе обувките. Лицето му изрази раздразнение, когато вратата се отвори, но щом видя Касълфорд, скочи на крака.
Херцогът седна в освободеното от адвоката кресло и остави оплешивяващия мъж да стои пред него като ученик.
― Разкажи на Съмърхейс всичко за мелницата.
― Милорд продаде тази мелница на господин Скефли през октомври 1816 година.
― Той знае това. Кажи му как съм я придобил.
Гудейл се прокашля, за да прочисти гърлото си.
― Мелницата стана притежание на милорд като плащане за един дълг от хазарт на стойност седем хиляди паунда. С джентълмена проведохме дълги преговори, защото той смяташе, че имотът струва много повече от тази сума и се надяваше, поне така мисля, разликата да му бъде изплатена. Моят господар не участва в тази сделка, не е нужно да го казвам.
― Което обяснява защо не си спомням нищо за нея – обади се Касълфорд.
― Милорд само подписа документите, след като му ги донесох, заедно с един куп други документи него ден.
― Беше петък – вметна многозначително Касълфорд. – Гудейл знае, че върша работа само във вторник.
Гудейл се изчерви.
― Моите извинения затова, милорд, потрябваше да се срещна с онези адвокати, а те също бяха много ревниви към времето си.
― Просто подчертах, че ако беше донесъл документите във вторник, щях да си спомням, че съм ги подписал.
― Кога стана тази придобивка, господин Гудейл? – попита Себастиан.
― По-рано същата година. Месец май.
Значи след войната.
― Гудейл, можеш да си вървиш. Свободен си – нареди Касълфорд и адвокатът побърза да излезе.
― Приеми извиненията ми, че предположих по-голямо участие от твоя страна в тази афера – каза Себастиан.
― Извиненията ти са приети. Няма да те предизвикам на дуел и няма да те убия.
― Трябваше му много време да намери тази информация.
― Въобще не е така. Той ми я донесе още същата вечер след твоето посещение. Не ти я дадох веднага, защото вторниците ми бяха заети с други, не по-малко важни дела.
― Разбира се. В края на краищата в една седмица има прекалено малко вторнични часове. Ще ми кажеш ли кой плати за дълга си с тази мелница? Важно е.
Херцогът се взираше в гарафата с бренди, но очевидно мислеше за друго.
― Както вече казах, през изминалите вторници бях зает с друга работа. Не ми харесва, когато някой се опитва да скрие своите престъпления зад моето име. Без съмнение човекът е решил, че когато доказателствата стигнат до мен, разследването ще спре. – Той потисна една прозявка. – Седни, моля те. Напомняш ми за стария ми възпитател, който все кръжеше около мен като орлица.