― Името! – повтори Себастиан.
― В Комисията по боеприпасите хич не те харесват. Знаеш ли това? Използват много остър език, когато споменават името ти. Господин Оукс ми наду главата и ми проглуши ушите, а Мулгрейв въобще не ти вярва.
― Значи си прекарал последните два вторника в разговори със старшите служители от Комисията?
― Нещо не ми се връзваше и си помислих, че тези господа могат да хвърлят светлина. И открих, че ми харесва как нещата придобиват смисъл във вторник.
― Ето какво прави трезвеността.
― А също и скуката. – Херцогът се наведе напред, подпирайки се с лакти върху коленете си, и погледна много замислено и сериозно Себастиан. – Та, значи, ето какво. Въпреки че не си спомням нищо, аз съм се сдобил с тази мелница като заплащане на дълг от хазарт, направен от Пърсивал Кенингтън.
― Кенингтън???
― Странно, нали? Кой би предположил, че е влязъл в търговията. И според Гудейл, не бил сам. Приятелчето му Саймс-Уилвърт също е участвал. Двете баронски синчета обединили усилията си, за да завъртят воденичния камък, буквално казано, и да произвеждат барут за велика кауза.
Себастиан беше толкова шокиран, колкото искаше Касълфорд. Той никога не би предположил, че Петигрю и Евършам всъщност са двама мъже, които познаваше. По дяволите, какво са си мислили? Колкото и да са спечелили, едва ли си е струвало рисковете. И как живееха със знанието, че са причинили смъртта на невинни мъже? Господи! Беше искал само да открие истината и да я поднесе на Морган като подарък, а ето че неговите най-близки приятели...
― Ти започна разследването като ангел на отмъщението, а се оказа на пътя на дявола, Съмърхейс.
Касълфорд го наблюдаваше внимателно, но не с радост. Очите му бяха очи на дългогодишен приятел, който току-що бе прочел какво става в ума му и нарочно бе отпратил Гудейл.
― Защо си говорил с чиновниците от Комисията по боеприпасите?
― За да изразя сериозното си недоволство. Всички знаят, че тези двамата са глупаци. Ти би ли купил барут от тях? По дяволите! Аз не бих купил дори огниво. Не ме интересува, че са се опитали да се правят на хитреци, като са нарекли компанията на името на старите си лели или на любимите си коне. Хората в комисията е трябвало да знаят кой е истинският притежател на тази мелница. И все пак са сключили договор с тях. – Той седна на стола си. – Много странно защо.
Касълфорд не каза нищо повече. Последното изречение изразяваше съвсем ясно мнението му, а изражението му показваше загрижеността на приятел.
И двамата знаеха, че няма начин Кенингтън и Саймс-Уилвърт да получат договор от Комисията просто така. Някой се беше застъпил за тях.
Една жена знае кога умът на мъжа й е зает с друго, а не с нея. Особено когато са в леглото.
Одриана осъзна, че една съществена част от него не й обръща никакво внимание, въпреки че ласките му бяха същите, а целувките страстни както винаги.
Вследствие на това собственото й желание намаля. Тя покри ръката му със своята и я задържа върху гърдите си.
Никога не го беше спирала, но не можеше да се преструва, че всичко в тази стая е наред, освен тръпките на взаимното им желание. Той изглежда не забеляза. Остана дълго в прегръдката й, сетне седна и посегна към халата си.
― Извинявай.
И излезе от стаята.
Тя чуваше шумове от гардеробната, която бе до нейната врата, затова също стана и отиде да погледне. Той се обличаше и обуваше ботушите си. Забеляза я и каза:
― Нуждая се от малко свеж въздух.
Изглеждаше тъжен и потиснат. Никога не го беше виждала такъв.
― Какво те измъчва толкова много?
Себастиан се усмихна насила, приближи се и я целуна по челото.
― Върви да спиш.
Досега това не се беше случвало. Одриана дори не се опита да го спре. Върна се в стаята и се скри зад завесите на прозореца, за да може да гледа навън. Скоро го видя в градината, стоеше сам под лунната светлина. Вероятно заради нощните сенки или заради настроението, което излъчваше, изглеждаше трагично самотен там долу. Затова тя се уви с дебелия си шал и обу пантофите си. Взе една свещ, за да осветява пътя си, слезе по стълбите и излезе навън.
Себастиан дори не я забеляза, така дълбоко бе потънал в мислите си. Сигурно не бе мръднал от мястото си повече от четвърт час. Накрая я видя, протегна ръка и тя отиде при него. Прегърна я и настроението му се предаде и на нея. Тъгата му бе толкова дълбока и всеобхватна, че сърцето й се изпълни със скръб и съчувствие.