― Какво има? – попита отново тя.
Той я целуна по главата.
― Разкъсва ме една дилема. За първи път не знам какво да правя. Никога не съм очаквал... Толкова много съм се объркал и съм разбрал нещата погрешно, че ми иде да се застрелям.
― Не е заради мен, надявам се.
― Не, не е заради теб. Ти си добра и честна. Става дума за брат ми. Мисля... Не искам да го подозирам, но мисля, че през цялото време е знаел истината за този барут. Опасявам се... Вярвах, че интересът му към този въпрос е бил на човек, който търси справедливост, а не на човек, който търси увереност, че собствената му роля няма да бъде разкрита.
Той се напрегна, докато говореше, но когато свърши, се успокои. За нея това бе дори по-важно, отколкото шока от чутото.
― Трябва да имаш основателна причина да мислиш така, иначе не би го направил. Въпреки това за мен е почти немислимо.
Себастиан я завъртя в прегръдката си и двамата тръгнаха сред дърветата. Нощната роса засилваше уханието на пролетта и то прогони тежкото му зимно настроение.
― Барутът е произведен в мелница, принадлежаща на Кенингтън и Саймс-Уилвърт, двамата приятели, които го посещават всяка седмица. Той ги познава от деца. Бог да ми прости, но вече поставям под съмнение тяхната преданост и приятелство.
― Ако приятелите му са го направили, той може и да не знае.
― Може да не е сигурен, но не може да не знае. Сега се сещам за толкова много неща. Въпросите му, дори загрижеността му за теб – мисля, че знае и това го измъчва и гнети.
― Мислиш, че е инвестирал? Че им е дал пари? Сигурно не той е планирал контрабандата, нито всичко останало. Това не мога да го повярвам.
― Аз мисля, че е използвал влиянието си барутът от тази мелница да бъде закупен от Комисията. Надявам се, че останалото не е негово дело. – Той забави ход. – Но мисля, че знае. При това знае от много време.
Тя разбираше объркването му, защото чувстваше същото. Освен това вече разбираше и причината за меланхолията и настроенията на маркиза.
― Какво смяташ да правиш?
― Не знам. Вероятно нищо. Или ще се опитам да открия истината. Не мога да го обвиня... Не мога да го сторя, без да съм сигурен. Ще ми се да забравя цялата история. Изкушавам се, но...
Одриана не каза нищо. Не биваше да му подсказва каквото и да е решение.
― Но това няма да бъде нито правилно, нито честно – продължи той, макар и не особено убедено. – Няма да е честно към всички онези мъже, към осакатения топчия, който накрая ми даде ключа към истината. Нито към теб.
Колко голямо значение имаше тази справедливост за него? Досега името на баща й бе понесло цялото бреме и тежест на скандала, но ако имаше и други замесени, нямаше да е честно.
Одриана обаче не можеше да си представи как Себастиан ще се изправи срещу брат си с подозренията, или дори с истината. Това щеше да разруши нещо между тях, нещо, което никога нямаше да бъде възстановено. Страхуваше се, че то ще разруши нещо и между тях двамата.
― Той е искал само да помогне на приятелите си. Най-вероятно. Това не е престъпление.
― Така е, не е престъпление, ако е направил само това. Обаче ако изровя и извадя на бял свят всичко, той ще сподели позора, без значение каква роля е изиграл. Мисля, че знае това. И се страхува.
Терзанията още го измъчваха, но поне не изглеждаше отчаян като преди. Тя спря и го прегърна.
― Сега вече приличаш на себе си. Все още си объркан, но не така мрачен. Свежият въздух наистина ти действа добре.
― Не въздухът, а твоето присъствие, добро сърце и съчувствие. – Той се огледа. – Осъзнаваш ли къде се намираме?
Тя погледна над рамото му. Бяха стигнали до онова тайно място, където я заведе при първото й посещение в тази къща.
― Мисля, че имам една недовършена работа точно тук – рече дяволито Себастиан. – Ще трябва да се заема с нея и да избягам за малко от ада.
― Сигурен ли си, че ще можеш да избягаш достатъчно далеч?
― Този път ще имаш цялото ми внимание. – Той я поведе към пейката.
― Може би трябва да проверя. – Тя сложи ръка върху доказателството, че този път наистина е привлякла цялото му внимание. – Какво ти трябва, за да забравиш всичко тази нощ? Мога ли да превърна ада в рай, както ти направи за мен, когато бях отчаяна и нещастна?
― Ако седнеш на пейката и вдигнеш нощницата си, обещавам, че много скоро ще заведа и двама ни в рая.
― Това може да почака. Наслаждавам се и така. Искам аз да водя, а не само да те следвам. Позволено ми е понякога да се погрижа за теб, нали? Когато си тъжен или когато си изправен пред дилема.
Одриана седна на пейката, така че да може да разкопчае панталоните му. Освободи го и пое цялата му дължина в ръцете си, като започна да го гали. Той я остави да го милва, целува и дразни. Не се опита да я спре, нито да отвърне на ласките. Стоеше пред нея и я наблюдаваше.