Дори само мисълта, че го прави, я възбуди. Притисна устни към члена му. В отговор цялото му тяло се напрегна и той се изви като тетива на лък. Тя игриво го целуна. От гърлото му се изтръгна нисък, напрегнат звук, а ръцете му притиснаха главата й към него.
Тогава Одриана се досети. Просто отгатна какво трябва да направи. Прекара върха на езика си по него. И смело затвори устните си.
Последните остатъци от объркването и тъгата му изчезнаха. Той се остави напълно на ласките й. Отметна глава назад, докато тя го водеше към екстаза.
Откъм стълбището се чуваше някаква врява. Гласът на лейди Уитънбъри се извисяваше над всичко. Сетне един по-силен глас, гласът на Себастиан, нареди на маркизата да млъкне.
Одриана слезе долу, за да разбере какво бедствие ги е сполетяло. И се натъкна на съпруга си, чиято тактика можеше да впечатли дори някой фелдмаршал.
Маркиз Уитънбъри седеше в един дървен стол с подлакътници на върха на стълбището. Около него имаше четирима лакеи. Още двама чакаха по средата на стълбището и гледаха нагоре към него.
Лейди Уитънбъри забърза към нея.
― Той заповяда да го изведат в градината! Не знам дали да се радвам, че иска промяна, или да се страхувам, че ще се разболее.
― Свежият въздух едва ли ще му навреди. По-добре да се радваме.
― О, да. Разбира се. И все пак... – Маркизата наблюдаваше подготовката за слизането по стълбите с тревожни очи.
Лакеите действаха като екип. Те хванаха стола на различни места под ръководството на Себастиан и по негов сигнал го вдигнаха и понесоха надолу.
― Сигурен си, че прислугата я няма, нали? – попита Уитънбъри. – Изглеждам като глупак и не искам утре момичетата да клюкарстват по мой адрес с прислугата на съседите.
― Абсолютно съм сигурен – увери го Себастиан. – Ще те изведем навън и ще те приберем вътре три пъти, преди те да се върнат.
Одриана се възхити на отношението на Себастиан към тази експедиция. Той, както винаги, бе загрижен за здравето и гордостта на брат си.
Двамата не бяха обсъждали повече въпроса за барута. Тя знаеше, че не е казал на Морган за откритията си. Все още бе объркан, а вчера, когато и двамата бяха за няколко минути при маркиза, тя видя как Себастиан гледа замислено и тъжно брат си, което показваше колко силно го измъчва решението, което трябваше да вземе.
Столът стигна до най-долното стъпало и направи завой. Сега Уитънбъри можеше да види майка си и нея.
― Хей, вие горе! Елате насам! – извика той. – Не възнамерявам да съзерцавам природата съвсем сам.
Лейди Уитънбъри се плъзна царствено по стълбите.
― Ти също, сестро. Ще си направим градинско парти.
Двете последваха стола по терасата, а после и по моравата, заобиколена от две каменни алеи. Лакеите го оставиха на земята. Доктор Фенуд подпъхна одеялото около маркиза, сетне се отдръпна и застана на около петдесет метра от него.
Лакеите и градинарите побързаха да донесат няколко железни стола. От къщата се появи и малка масичка. Себастиан донесе две книги и ги остави върху нея. Сетне си погледна часовника.
― Цялата драма отне точно петнайсет минути. В бъдеще може да стане и по-бързо. А те ще те върнат в стаята ти за по-малко от десет. Просто Фенуд трябва да ги повика.
Уитънбъри кимна. Майка му настани желязното си „аз“ върху железния стол и цялата засия от одобрение. Одриана тръгна към къщата заедно със съпруга си.
― Това негова идея ли беше? – попита го тя.
― Седеше до прозореца и се възхищаваше на градината. Казах, че би могъл да слезе долу, и не го чух да се възпротиви.
― Изглежда спокоен и доволен.
― Той знае, че старият живот е по силите му. Може да го почувства. Отказва да се надява, но все пак започва. – Той погледна към майка си и брат си, които водеха спокоен разговор. – Ще бъде ужасно, ако накрая излезе от тази къща и там го очаква само презрение.
― Реши ли какво ще правиш?
Себастиан поклати глава.
― Смелостта ми се изпарява всеки път, когато се опитам да говоря с него за това.
Той излезе по своите си дела, а маркизът я покани да се присъедини към тях. Както винаги лейди Уитънбъри я накара да се чувства като натрапница с оскъдната усмивка, издаваща снизхождението й.
Одриана предпочиташе да бъде само наблюдател, а не участник в разговора. Гледаше оживеното изражение на маркиза. Той очевидно беше доволен, че е навън. Може би дори възбуден. Въпреки това дълбоко в него, както винаги, се долавяше меланхолия.